автор: strega

писах ти
кой знае колко време
писмото ще разнася пощальонът…
обичам си го този старомоден вятър!
безсмислено е
за какво ти писах
и още повече каквото премълчавах
дори не беше нужно
да поставям удивителни
след многоточията на калинката
след края няма нищо
само край
и слънцето и тъмнината не зависят
от препинателните знаци
единствено от камъните е предначертано
зачеването на тревата
аз мразя тежките полирани надгробни плочи
със надписи изсмукани от пръстите
най-истински са истините на скалата
тя може много истински да ме обича
с пропуканата си непреходност
да ме спаси от бурените
да ме приюти
в античната си и несъразмерна вечност

писах ти

дали ще разчетеш
небесните ми йероглифи…
изгризаните нокти няма да са ми достатъчни
да нарисувам ангелите
и мъглите
но… дано ми стигнат…..
за светлите контури на мечтата
която също като изгрева над планината
в сърцето ми е оцелявала с години
и… за това писмо…
и…
ако някога
безсмислиците ми те развълнуват
прати ми тихия си отговор
по мравките

защото само те ще ме намерят
в скалата
от която никнат макове