автор: LeoBedrosian

Ще публикуват мой разказ на хартия. Представете си само. Мой разказ, отпечатан в книжка, на страница седемдесет и трета, с дъх на качествен папир сред други високи произведения. И той си стои там, многозначително и важно.
Не е за вярване! Не че не съм отпечатван до сега. Първото ми хайку спечели възможността да бъде отпечатано в първия български хайку-алманах. Имам няколко незначителни публикации, макар на първа страница във вестник Стършел и … толко. С това се изчерпва хартиения живот на моето творчество. А аз съм библофил. Обичам книгите, вярвам им, боготворя ги.

Затова, като разбрах, че разказа ми е сред избраните, които ще попаднат в оная малка, безплатна книжка много се развълнувах. И какво сега? Ще ме четат, коментират. Някой критик може и рецензия да пусне за разказчето ми. Даже ме канят на представянето на книжката, представете си! Прочетох десетина пъти електронното писмо, с което ме информираха издателите. Трябваше ми време да го приема, да повярвам.

Е, изглежда е истина. Още от сега си взех ден отпуск, за да присъствам на представянето. Започнах да се суетя, как да се облека, какво да кажа? Литературния ми живот никога не е излизал от границите на виртуалния свят и затова не ми се е налагало да се представям пред публика, пред жадни читатели. Дали ще ми искат автограф? И какви са тези „няколко думи“, които ще трябва да им кажа. По природа съм стеснителен и всяко едно такова публично показване ми е носело огромно притеснение. Но искам да ме видят такъв, какъвто съм и затова реших да се подготвя.

Щом трябва, ще им говоря. Е, малко фъфля с изкуствените си зъби и мисълта ми постоянно се изкривява по гънките на фантазията. Въобще не протича гладко, затова ще си напиша речта и ще им я прочета. Така, как да започна? Драги читатели… Да, но нали там ще има и автори, ще решат, че не се обръщам към тях. Значи … уважаеми господа. Хм, много е официално, ще помислят, че се правя на важен. Може би, приятели е добре. Ами, ако има някой злонамерен? Дето хич не ми е харесал разказа? Как ще му викам приятел? Значи ще пропусна обръщението. Нали трябва да са няколко думи. Ще карам напряко.

Та значи, така, разказа ми, е разказ на един обикновен човек, който разказва за други обикновени хора, но за да не бъде всичко обикновено те ще попаднат в необикновена ситуация. Защото живота ни поднася изненади, нали? Той и тях не пожалва. Започналия на пръв поглед съвсем обикновен диалог, между представители на различни култури прераства във лек междукултурен конфуз и прераства във вихрена комедия на ситуациите, във един шарен пачуърк от люти чушки, петльови пера и английско самочувствие. Сюжета е непретенциозен, на пръв поглед. Младо английско семейство решава да се засели в изоставена селска къща у нас и среща баба Пена. И жилавата бабичка, за да демонстрира прочутото българско гостоприемство решава да им сготви пилешка чорбица. И когато къса главата на пилето с голи ръце се намесва разликата в изтънчената английска душевност и грубата балканска прагматика. И какво, ще кажете вие, като как този интеркултурен диалог, или по-скоро неговата липса ще ни задържат вниманието? Тук идва времето да обясня, че съдържанието се допълва от първичната форма на диалекта в използвания от мен език. А той, уверявам ви е автентичен. Звучи, като рева на магаре, като куткудякането на наперен пуек, съскането на гъска. Ще се въздържа да ви го демонстрирам тук, под угрозата да ме изгоните от залата.

Ето такива работи ще им кажа, може да попрочета малко от пиперливия език на бабичката. А какво ще стане, ще ме разберат ли, не знам, да ви кажа. Затова съм много напрегнат и капки пот избиват по носа ми. Но нали творчеството иска жертви. А моето си иска жертвени клади. Ама кой ме е карал да пиша така. Никой. Затова ще се примиря и ще бера срам.

Пък дано някой ми влезе в положението.