Нещо пролетно има в този цъфнал налъм.
Имам осем предатели, един бял таласъм,
седмо чувство за нещо, спомен от вечерта...
Две-три важни отметки, сложени под черта.
От голямата радост, до големия взрив
имаш девет минутки, да се чувстваш щастлив.
Пак ти вярвам на глътчици, стар мой бял таласъм.
Пак съм тук на земята. Но и малко не съм...
Не си ангел,пък гледам, всеки втори – такъв.
А ти пак ме спасяваш. Изранено... До кръв...
Затова всички песнички през април си мълчат.
Запокитени в здрача. И готови за път.
Пътят в грешна посока нещо май бе поел.
И нали съм наопаки – срутих онзи тунел.
Без това светлината в него, всъщност е мит.
Аматьорски измислен, с бял конец позашит...
Стой си тук. Не измислям. Този път не греша.
Като теб се замислям за земни неща.
Дано върже накрая този цъфнал налъм.
Ти си знаеш... Нали си, все пак бял таласъм.