автор: bbobbibgbs70

Когато си отивам по ръба на слънцето,
а ти преливаш водопада на мълчанието
звездите ще са миналото ни докосване,
а сенките ни – просто в мрака очертание.

Тогава ще помахам зад гърба си мислено
и ще целуна бялото ти щастие.
Ще се усмихна със луната кървава
и ще пропадна в твоето съзнание.

Каквото и да сторя ще е глупаво.
В пътечката невидим ще те срещна.
Оставил сам в очите ти надежда
за неродена в обичта ни още пролет.

За да изплувам с блясъка на утрото,
във капките на падащите гълъби.
Ще се отдам пак сватбено на залеза
със пламъка на болката ми влюбена...

2016