автор: hristam

Няма спасение, казват. Няма!
Светът е огромен казан, който ври от омраза.
И който успее да стигне ръба на отровната яма,
от някой приятел - не враг - е най-често наказан.

Студено е, казват, макар да кипят бесовете
и адски огньове сред хорските клади да спускат.
И гледа човекът с надежда към други планети,
понеже на тази му става по-тъмно и пусто.

А толкова много кърви насъбраната болка,
че стене под нея земята ни стара, превита.
Пълзят сред тревите й малките зли богомолки,
изгубили споменът даже за свята молитва.

Но с най-непрогледният стих на сърдечният ритъм,
пулсиращ със пулса на най-съкровената рима,
отчупвам парченце любов от небесната пита
и виждам:спасение има!