автор: hristam

Редят се кротко ден след ден - досущ
зърна на много стара броеница.
И този дъжд навярно не е дъжд,
и птиците не са навярно птици.

Извил се чак над кестенов калпак
и вятърът на вятър се преструва.
Така без шум вали самият мрак,
когато светлината се сбогува.

И скрити под лилав декор на нощ
едва ли представляваме загадка -
герои от един сценарий лош,
неписан във житейската тетрадка.

Измислени, за да крепим нощта,
която във антракта си отива.
Търкулва като пукнат грош луна,
а тя със кикот блед ни се присмива.

Потраква броеницата. Напук.
Редува светло с утаено черно.
Дори не знам дали и аз съм тук.
Но само аз и ти сме достоверни.