автор: zaichoka

- Моля те, не бъди тъжна... – ярък глас пречупи тишината на сърцето и, а душата сякаш в миг се стресна, върна се в нея и я хвана за гърлото с все сили.
Последва кратък откъс тишина, в който като в антракт куп мисли и чувства се заблъскаха да намерят отново мястото си.
- Искаш ли да ти разкажа една история... Как се обича смъртта? Как адската болка те срива и се чувстваш и сам, и безсилен в света? – прошепна Тя, докато поредната сълза се търкаляше в гърлото и.
Момичето кимна с нетърпение да чуе, какво ще му разкаже и Тя започна.
- Няма по-страшно сбогуване от смъртта и по-дълбоки очи от затворените... – Тя замълча за дълго.
Преглътна тежко. Не е никак лесно да преглъщаш сърцето си на глътки. По-лютиво е от алкохол и задавя по-жестоко от цигарен дим. Ако се закашляш те давят сълзи, ако ли не те боли. И си пиян от самия себе си. В несвяст си.
И сякаш загубила себе си в празния хоризонт на пустото си сърце Тя започна да разказва на момичето, което изпиваше сълзите и с очи.
- Още си спомням ясно думите му „Бъди до мен! Искаш ли вече нито аз, нито ти да не страдаме в този живот?”. Няма да скрия, че се зарадвах да го чуя, но помислих, че го казва под влиянието на джина, който беше изпил. На сутринта обаче го повтори. А аз исках същото, което и той – исках човек до себе си, който знае да уважава и познава вкуса на тъгата до болка.
После се занизаха дни на усмивки. Бяхме като децата – смеехме се, държахме си ръцете и света беше в краката ни. Гледахме звездите и мечтаехме, а той все казваше, че ще идем по-близо до тях и по-близо. Нямаше болка. Нямаше страх. Имаше само щастие.
Говорехме си за семейство. Как ще кръстим децата си. Не желаехме да губим и минута от времето си заедно. Ставаше все по-трудно да се разделяме за нощта или докато сме на работа.
Искахме се. Както ме питаше често Той „Искаш ли всичко да е завинаги?”. Исках! И щеше да бъде... – Тя изхлипа.
Лицето и вече се даваше от стичащите се сълзи. Ръцете и трепереха, свити в юмруци, сякаш стискаше две кубчета лед в скута си.
Момиченцето я прегърна и силно я притиска към себе си с всичката сила, която можеше да има едно малко дете.
- И плачеш, защото си щастлива, нали? – запита невинно детето – Плачеш, защото това „завинаги” те прави щастлива?
- Не, мило мое, дете... – отвърна Тя – Плача, защото Смъртта иска да вземе най-милото ни, а именно нашето „завинаги”.
- Но как така?! – продължаваше да не я разбира момичето.
- Всичко беше като в приказките... Но Той се разболя тежко. И магията свърши, мило дете. – едва рече Тя, с глас пропит от тишината.
- И сега, какво ще стане? – настояваше детето.
- Сега, мило мое, всяка сутрин паля по една свещичка на Бог и Го моля да ни върне нашето „завинаги”. Плача на любимите му песни. А вечер, когато се стъмни стоя на прозореца и гледам към болницата – там, на последния етаж, в реанимацията, една стая свети и зная, че Той е в нея. И се моля, мило дете, моля се за нашето „завинаги”...
- Ти много ли го обичаш?
- Много... – каза Тя и допълни – Обичам го, както буря – светъл, трещящ и дъждовен, обличащ нашето „завинаги” и мен самата в дъга!
- Дъга! А, защо си в черно? – любопитството на момичето не намаляваше.
- Защо съм в черно ли? Защото в Смъртта дъгата е едноцветна и всяко „завинаги” изчезва с изгрева на новото слънце, но винаги остава поне в сърцето ти... ЗаВинаги!