автор: Antioh

Живееше единствено всред дюните,
Водеше битки, кървеше и не обичаше никой
(маска за чувствителната му душа, естествено и скритото чувство за хумор)
Бе неразбран, самотен и скучен
И бе убеден, че пустинята няма край, който ще достигне
И другата половина на себе си, си е собствената ти самота
И винаги ще се върти в този омагьосан кръг.....
Така порасна, така се би, така обича, ако е обичал....
И се убеди, че за него няма чудеса, няма нищо хубаво
и усещането в корема за истинност е най – голямата шега на небесата...
мислеше, че така е силен и е мъж, истински, истинска болка, истинска празнина......
Така, обичаше, ако е обичал, така се би, така живееше,
Но с нищо не запълни празнината, а се примири и примирението
Над дюните се носеше, да си човек прекосяващ собствената си пустиня
Примирен със слепотата си края да пропуснеш, ако има край изобщо.......
Заживя със примирението и дори фалшиво се усмихваше опитомен

Научи се да не споделя, да не протяга ръка, в хубавото да не вярва
Научи се да убива
Научи се да убива
Ако нещо истинско се раждаше в пустинята...........
през хиляди години, търсене и чакане
А така копнееше да не е сам
Всред пясъка
Така копнееше да я намери
Понякога, мечтаеше, мечтаеше за стрък трева, за цвете, за надежда, за искра
Мечтаеше, в стомаха му да пърха пеперуда, да е жив,
Себе си в друг да открие, трептенето на нея да е неговото трептене,
Като крила на пеперуда, като крила на пеперуда......
Като вибрацията на чинела от някоя страхотно убийствена джаз нота
Тъй като тук се слуша само джаз
Но в суровата пустиня, само усмивките на пясъка бяха удоволствие
И самотничането по време на залез на някоя дюна.........
Така живееше със примирението, че стъпките му тук следи не оставят
И нито ще намери пътя, нито него ще намерят, по дяволите в пустинята няма нищо....
Освен примирението, че нищо няма смисъл, и нищо не може да намериш.........
По добро от примирението, което вече имаш..............

(Но в крайна сметка, както и да го погледна копеле, никак не живееш истински)

Така всичко хубаво потъваше в душата му,
А той бягаше всред пясъка, гонен от страха си да се почуства истински и щастлив.....
Когато някой те прави щастлив?
*****
Много дни валя, хиляди, пустинята се превърна в море,
И после пак много дни, хиляди, бе само слънце и всичко се превърна в песъчинки и пустиня пак,
И после пак валя и пак море и пак слънце и пак пустиня..............
И пак и пак и пак, бягаше луд бяг без изход да намира.........


Така живееше, така се би, така старееше самотен....
С примирението, че за него трептенето на крилата на пеперуда
Са само ужасно скалъпено понятие
И ако трептенето на някой друг наистина ти харесва, то крилата ти ще бъдат отрязани....

Така живееше и минаваха дните
****
Цвете поникна в едно утро един ден
Всред дюните всред пясъка
След вечността
И той се усмихна истински като дете
Защото това го направи щастлив
Искаше да разкаже на цветчето за всички изгреви и залези, които е видял,
Защото в тази пустиня, те са най – прекрасните на целия свят.......
Но отдавна се бе примирил, и не вярваше, че цветчето ще му обърне внимание,
Че има каквата и да било вероятност в тази вселена,
В този живот, на тази планета......
Това цвете да е поникнало
За да промени цялата му глупава нагласа и настройка да се примирява
И просто ей така от нищото да му каже, хей, да и аз отдавна те търся.....
Пустинно глупаче

(някъде към края на пиесата, цветето вади пистолет, тъй като и е писнало от нещастници, застрелва нашия герой и си отива при гаджето)

99 декарт 1885г. Paris.
(календара е по Виан, автора докато четете, най – вероятно вече се е удавил всред пясъка, но хич не берете грижа)