автор: veronikas

Не помня колко пъти причерня
и колко пъти падаше небето.
Но помня как пердето избледня
и как коминът не димеше.
Как зееше провиснала врата
и как снегът напираше да влезе.
Как сянката й трепна от студа,
а печката й не бумтеше.
Как тънеше жената в нищета
и нямаше с какво да се нахрани.
Как вместо искрена молба,
за хората от село ми говореше...

Запомних колко погрознях
и колко малка станах.
И от тогава в себе си шептя

... дано и утре някой я нахрани...