автор: ZAGORA

Студът на празнотата ме поглъща.
Кръжи около мен неведом Бог.
С фенер догарящ и мъждеещ
търкалям кухата си бъчва
и търся неопитомен дивак.
Аз съм спасената дивачка,
издънка на оная древна Ева,
свещен съюз скрепила със змията.
И казвам „Не!”на култивираната сладост
на лъжата, обременена от селекции,
за да опложда блудкавите полуистини.
Студът на суетата ме изгаря.
Всяка емоция е хищна харпия,
дете на мрачната и зла Келено.
Всяка емоция е божество на урагани,
което сипе заклинания в ядрата
и във фантомните им сателити.
Но аз търкалям остарялата си бъчва
и с морза на последните искрици
зова най-дивият от всичките диваци,
запазил първообраза на мисълта
и бранещите шипове по дланите.
Едната длан да е възглавница,
а другата - бодливата завивка
когато гола в девствените сънища
разнасям ехото на вечната си същност.
Засмуква ме като вендуза гравитация,
опровергаваща свободната ми воля
и разтопила восъчните ми криле.
Но аз съм оцелялата дивачка
и под фенер, догарящ и мъждеещ,
сънувам във разбитата си бъчва
очаквания, неподправен мой дивак.
Поглеждам към неведомия Бог,
но няма знак.Но няма...