автор: thebigplucky

От онези чаши – пихме само ние двамата.
Не стигнаха за нас –
нито питиетата – да удовлетворим жаждата,
нито времето – да вдигнем наздравица.
Безкраен, но премерен беше всеки час,
всеки миг откраднат,
всеки дъх, обречен да изстине нахалост...

... Онези чаши... - счупих ги в отчаянието на самотата си.
Ако можех – и онази стая бих запалил -
спомен за безсилието,
да опазя в реалността имагинерното си щастие.
Взривил бих всяка вещ, помилвала ръката ти,
всяка постеля, докоснала плътта ти бих изпепелил...
Но това – в главата си – да изтрия?!... – как бих поискал?!...
Всеки поглед, преминал през мен съм запомнил, всяка усмивка.
Всеки аромат, закътан в дебрите на мислите е жив – убива ме.
Влудяващ е всеки спомен за близост...

Онези разбити чаши -
не трябваше да ги има...

Боли...