автор: Markoni55

Се точа цял ден как да ги излъжа
момчетата ми, ей така за здраве.
Да не е нещо страшно или тъжно,
да е шега, там някаква забава.
Преди години със зелена карта
стъписах ги, усетих че се стягат.
Пък аз с възторг съвсем коварно
им обяснявам, че реших да бягам.
- Къде ще ходиш – ти език не знаеш?-
ми казва малкият –Е, и какво?
Ще пробвам, тука не се трае
можеш да си отговориш сам защо.

Когато им признах че е шега
се смяха до насита, а пък драго
ми стана някак, че така
изглеждаше ми че ще страдат...

Днес задоволно съобщих,
че имам вече „Мини купър“.
Без консултанти го реших
и вече негативите натрупвам:
- Ти луда ли си, и от де пари?
Да беше питала преди това.
Като закъсаш хич не ни реви.
Оправяй се, голяма си жена.
- Не е кола, им казвам – куче
такова, дребничка порода.
Като си нямам още внучета
подир животните ще ходя.

/Чероки, кръстила съм котарака
на името на оня джип,
във който майка му горката
в сервиза на сина ми го роди.
„Паджеро“, галено пък Джери
традицията за да продължи,
временно у нас подлслон намерило
случайно куче име придоби.
Замина Джери чак в Германия,
в Щутгард семейство го осинови.
Остана само мойта мания
животни да кръщавам на коли.
Не нямам още куче, но си мисля,
ако все пак накрая се реша
да се кача на тази писта,
естествено ще е със име на кола.../

Разкривам им шегата и доволно
Премлясквам – хванаха се, супер
...но вечерта го гледам в хола
се мъдри малък пухкав „Мини купър“.
От умиление естествено заплаках
каква я мислих и каква се случи?
Хитрата сврака с двата крака-
че и освен това и с куче....