автор: IGeorgieva

„Ай, хайрлия да е” – прошепна заклинанието бай Първан и хвърли за пореден път въдицата във водата. Стръвта цопна жизнерадостно и остави след себе си съвършен кръг. Той бе по-голям от друг път и приличаше повече на обещание, отколкото на кръгла нула.
Сърцето на бай Първан отбеляза този факт с няколко бързи удара. Ей, затова идваше тук – заради емоцията! Иначе денят му бе тръгнал зле още от зори. Докато се отдалечаваше на пръсти от съпружеското ложе, половинката му, с кубатура двойна на неговата, го сгащи.
- Голям шаран излезе. Налапал си въдицата и няма пускане. Само да я докопам аз, ще й разкажа играта. На парчета ще я намериш...
Бай Първан пусна едно – Ъхъ - и изчезна през вратата. Бе готов на всичко за любимото си хоби. Идваше тук на реката с приятеля си Стоян всяка събота. Докато размишляваше върху обещанието на съдбата, той съзря Стоян, който крачеше бързо към него с облещена физиономия.
- Къде се губиш, бе човек?
- Няма да повярваш. Ходих да нагледам онова момче, брадатото, там по-надолу дето лови нашта риба. Мира не ми дава как всичко живо ни подминава и все на неговата въдица кълве.
- И какъв му е чалъмът? Сигурно въдицата му е някоя модерна, а пък червеите му са внос от Китай? Нали всичко сега от там идва? – подсмихна се бай Първан.
- Така, така, лъскава една такава… Не разбрах заради нея ли е, заради пустите му червеи ли, но друго има… - и Стоян направи многозначителна пауза. - Той пуска рибата обратно във водата.
- А стига, бе! Не може да бъде! Какъв рибар е тоя, а пък и толкова му върви. Откак съмна, му броих рибите – четири вече, оттук големички ми се видяха. А ние с тебе - погледна бай Първан към празния кош, - пак ще минаваме през магазина.
- Шеф бил в голяма някаква фирма. Видя ли му джипа? Там под дървото го е спрял.
- И му кълве ли, кълве… Ей, някои хора са родени с късмет.
Докато философстваха за съдбата, слънцето неусетно се издигна и настани косо на прозрачно-синьото небе, като с това прогони и най-смелите риби. Започна да става горещо. Двамата приятели застягаха такъмите и погледнаха към брадатия младеж.
- Хайде да идем да му кажем, че си тръгваме и от нас да мине му оставяме всичко.
Докато приближаваха с кошницата, в която береше душа единствената уловена риба, двамата приятели с ужас видяха как младият мъж откача внимателно от кукичката поредния си улов, изпънаха вратове, когато той с елегантен жест го хвърли обратно към водата и преглътнаха сухо, когато рибата изчезна от погледите им.
- Недей така, бе младеж, грехота е тв’а дет го правиш.
- А, не е, винаги ги пускам, тук идвам да си почина, да разпусна от напрежението. Само тук мога така – на тишина, на спокойствие.
- Ами, и ние така, ама и от рибата не се отказваме. А ти какво носиш на булката? – попита бай Първан съзрял златна халка на безименния пръст на младежа.
- От магазина.
- Ех, значи и ти си като нас. Хайде, всичко хубаво.
Олекна им, късметлия, късметлия, ама и той минаваше на връщане през рибарския.
Вкъщи, едва прекрачил прага, бай Първан налетя на половинката си, която го дари с крива усмивка.
- О, ще ядем ли риба?
Бай Първан повдигна найлоновата торбичка с надпис – „Риба за вас”. Госпожата подозрително завря нос в плика.
- Така значи! Пак скумрия! Сигурно отново не ти е било ден? Ти докога ще ме баламосваш? Отдавана те подозирах, но чак сега разбрах чия въдица си налапал и с кого търчиш по горите в тъмното. То да беше някоя по-така, а ти с онази настъпена жаба, съседката. Обажда ми се тя преди малко, така, да се чуем, уж да ми замаже очите, ама нали умът й е колкото на попова лъжичка, ми разправя, че ще пържи прясна риба, а след 10 минути и ти цъфваш с найлонова торбичка. Да беше хванал поне и за двете ни. Давай проклетата въдица…