автор: amadeus

По развиделяване, точно когато сенките добиваха образ, петелът на бай Васил тупна от стобора, дето беше задрямал, огледа се стреснато, а после почна да пляска с криле и да кукурига колкото му глас държи, та да не вземе да се усъмни стопанина му, че се съмва.
В тоя момент бай Васил се прозяваше лениво, седнал до прозореца, втренчил замечтан поглед кой знае накъде. Сепна го един слънчев лъч, който профуча през погледа му и се настани удобно в стаята, за да му напомни, че е време да се залавя с делата си.
Тоя ден не беше съвсем като другите. Не и за бай Васил. Днес той трябваше да свърши нещо, което обичайно вършеше внука му и което никога не си беше представял, че изобщо ще му се наложи да прави. Момчето му беше дало една пластмасова синя карта, като ония, с които беше виждал по филмите да отключват заключени врати. „Ето, рече то, с тая карта, отиваш до банкомата, изписваш тия цифри, теглиш пенсията и си свиркаш”. И после се засмя все едно работата вече беше опечена. От всички въпроси, които кипяха и напираха като забравена на огъня гозба, бай Васил успя да изрече само едно празно „Ама…” „Съвсем просто е, не я мисли. Ще ти кажа какво трябва да направиш.”, беше изстрелял бодро внукът и после беше почнал да обяснява като как ще стане тая работа. Старецът слушаше и си мислеше как през войната ги бяха подредили в редичка, дадоха им пушки, а насреща им – войник, от техните, уплашен и блед. Опитал да избяга, та да не гледа повече зиналата паст на смъртта. И тогава офицерът се беше провикнал на бай Васил: „Какво има, момче? Просто е, не я мисли. Това е изменник, долен дезертьор, страхливец! Натисни спусъка!!!” Е, не го натисна…
Но сега беше друго. Сега нямаше кой да го упреква за нищо. Какво толкова можеше да се случи? Най-много да не се пребори с техниката…. Ама пък как му трябваха пустите пари.
„И що му беше на това момче да се щура цял месец по чужбина?”, продължаваше да си мърмори бай Васил докато се стягаше за път.
Когато излезе навън слънцето вече надничаше през клоните на ореха на двора и се заяждаше с кучето, което както и да се въртеше, все се оказваше срещу облещените очи на утрото. По едно време, докато си мижаше, Шаро видя приведения силует на стопанина си да излиза на улицата, позачуди се, повъртя вяло опашка и се шмугна в колибката си, зает със своите си грижи.
- Ехеееей, закъде тъй си се стъкмил бе, Василе? – се чу откъм пътя. Както се беше умислил, бай Васил вдигна глава и видя на педя пред себе си една крава да примлясква доволно, подрънквайки с провесената на шията си хлопка. Тъкмо когато беше решил, че вече главата не го слуша, иззад животното изшумоляха ситните стъпки на баба Анка. Тя поклати ухилено глава и изпод забрадката се чу пак:
- Накъде си тръгнал викам?
- Към града, към града – рече бай Васил също ухилено, но толкова напевно, че отминавайки сам се зачуди отде у него тоя уклон към махленските порядки и притворство. Докато се чудеше, му се наложи да ускори крачка, защото насреща му идваше автобуса за града. В тоя точно момент на старчето не му беше до това, но не можа да не забележи изтъканата от прахоляк и засъхнала кал бледокафява одежда на возилото. Сякаш и самата земя се беше вдигнала да ходи по работа в града или пък идеше оттам, вкопчена в тоя рейс. Бай Васил нямаше много време да прогонва споходилите го странни мисли, защото бе ударен от едно още по-странно ръмжене, което се беше засилило откъм мястото на шофьора и се изтърколи в дясното му ухо:
- Аре бе, бастун, няма цял ден тебе да чакам!
Нямаше никой друг на спирката, та не се наложиха уточнения и повторна покана.
- Добър ден – промълви бастунът и подаде билета си. В отговор получи изсумтяване, достойно за всеки уважаващ себе си хипопотам.
Васил се настани на мястото си и с невъзмутимо изражение зачака да потеглят, докато междувременно шофьорът се опитваше да се пребори с многобройните копчета по радиото. Тъкмо когато проехтя как леля Сийка поздравяваше внучка си Палмира с песента „Ах, леле, леле”, автобусът изхърка с досада и се заклатушка по пътя. Старецът се поогледа за някое познато лице да завърже приказка, та да минава по-бързо времето. На съседния ред отзад видя две оклюмали възрастни жени, които се люлееха в перфектна хармония и се канеха едновременно да забият нос в седалките пред тях. Зад него шумолеше вестника на някакъв социално ангажиран господин със смешни мустачки, дебели очила и бомбе от края на Втората световна, а до прозореца от лявата страна на автобуса седеше симпатично чернокосо момиче, което не обръщаше внимание на никой и на нищо. Бе вперило поглед в една лъскава плочка и постоянно махаше с едната си ръка върху нея така, все едно гонеше мухи. Бай Васил и преди беше виждал такава изпепеляваща страст към чистотата. Покойната му жена например толкова дълго и настоятелно подсушаваше чинии, че той понякога съвсем насериозно се сковаваше от страх да не би от триенето да се самозапали домакинската й кърпа. Сега тези спомени извикваха у него мило чувство на топлота, което не можеше да не го накара да се усмихне на това, дето виждаше. После, разбира се, се притесни малко за доброто разположение на духа на момичето, докато не започна друга мисъл да го гложди. Знаеше, че най-близкото място, откъдето щеше да тегли пари, е до „Пенчовата механа”. Не му се щеше да обикаля по-надалеко, да не вземе да се изгуби и да бере срам на неговите години. Не беше обаче съвсем сигурен как да стигне дотам и тая мисъл все повече го мъчеше. Взе да усеща как тънка вадичка пот запъпли по слепоочието му. Стори му се, че дърветата край пътя започваха да бягат наобратно с все по-голяма сила, докато накрая не се сляха в една голяма зелена черта като тая на апаратите в болницата, дето отмверват ритъма на сърцето. Наложи се да отлепи поглед от прозореца и тогава видя пред себе си една рошава глава, облегната удобно на седалката.
- Абе, момче, слушай да те питам нещо – прокашля се деликатно бай Васил – Гледай сега, имам малко работа в града, та си викам дали знаеш случайно къде е „Пенчовата механа”, наблизо ли е?
- Ха-ха-ха, ей, ама значи, това махмурлиите равни нямате – тресеше се рошавата глава, а едно кичурче се вееше на върха й и весело помахваше за поздрав – Хем не си знаете мярката, хем после помощ искате…
- А, не бе, аз такова…само от време на време, ама снощи не съм… - мънкаше бай Георги и едва прикриваше учудването си, че главата даже не се обръща, когато му говори.
- Слушай сега, тъкмо натам съм се запътил и аз, идваш с мене и за има-няма десет минути сме там. И хич не ми се измъквай. А за довечера съм поканил и момичета, ще си отживеем, ще видиш…
- Ама чакай бе, аз не… аз така, по работа и ще си ходя… - настояваше старчето.
- Чакам те довечера там и само посмей да не дойдеш, ще те намеря и ще те измъкна лично от пиянската ти хралупа. Айде…
- Абе ти за какъв ме мислиш, бе? Че аз такива като тебе едно време ехееейй… - и тук Васил не можа да довърши, защото насреща му се облещи чорлавата глава:
- Какво, бе???
- Нищо де… - прокашля се стареца и се дръпна рязко назад все едно пепелянка се беше нахвърлила насреща му. На лявото ухо на младежа беше закачено някакво святкащо устройство и бай Васил си помисли, че нещо не му е наред със слуха, а нищо чудно - и с акъла. Беше почти сигурен, защото комшията му също си имаше подобно апаратче на едното ухо и освен това понякога си говореше сам. Не чуваше добре и докторите в града му го предписаха навремето. Е, за акъла на чудноватия си събеседник не беше съвсем сигурен и затова предпочете да си замълчи, че знае ли човек…
И така, все по-объркан, бай Васил гледаше как дърветата край пътя забавяха ход и накрая спряха сред една жужаща тълпа, заобиколила дузина други автобуси. Разбра, че бяха пристигнали, защото всички започнаха да се изнизват, за да се смесят с рояка на автогарата. Заизнизва се и той. Нямаше търпение да излезе на улицата, за да види дали е на прав път или ще се лута до мръкнало. Затова, още щом слезе, забърза уверено крачка, давайки си вид, че знае накъде върви. Първото нещо, което го спря, бяха неколцина мъже, щъкащи между хората, с нахлупени почти до носа шапки, които повтаряха през зъби: „Цигари, цигари, цигари…” Отначало им се ядоса и се тросваше с категоричното „Нямам”. Чудеше им се на ума. Не можеха ли да попитат любезно, какво беше това шарене между хората с тоя подозрителен вид на тайни агенти… После, на третото процеждащо „Цигари, цигари…”, започна да се оглежда да не би пък да се опитваха да му намекнат, че цигарите му се подават от джоба на якето и може някой да му ги вземе. Така и не разбра, защото докато се щураше така, видя механата, която диреше, точно насреща си. Толкова му олекна, сякаш току-що някой свали семейство слонове от плещите му. Окрилен и развеселен бай Васил се заспуска по улицата, втренчен в целта си и вече не виждаше нищо друго. Реши, че има достатъчно време и може даже да влезе в механата за по едно, ей тъй без причина, само да се подкрепи, пък да става каквото ще.
„Дзън”, чу над главата си той, шмугвайки се в кръчмата и докато търкаше смутено ушите си, погледна нагоре и видя над вратата блещукащо звънче, закачено на кукичка. Ех, каква хубава работа можеше да му свърши това нещо навремето, когато обикаляше из селската мера с овцете, си мислеше стареца, сядайки на една лакирана пейка край също тъй прилежно лакирана маса.
- Какво ще обичате? – се надвеси над него един сервитьор с омачкана готварска престилка, при което насмалко не отнесе акъла на клиента си в кухненското помещение отзад.
- Половинка грозданка – ухили се, вече овладял смущението си, бай Васил.
„Е, това беше, пристигнах благополучно, пиенето е на път, машинката с пенсията е отсреща, всичко е наред”, барабанеше си доволно с пръсти по масата старчето. Така забележително удовлетворен не се беше чувствал откак родителите на неговата Станка бяха дали благословията си да я вземе за жена преди… ехеей, как само летеше времето.
- Заповядайте. 2,50, моля – деликатно изломоти сервитьора.
Бай Васил извади портфейла си и оттам иззвъняха последните му монети и хукнаха да се надпреварват по масата все едно цяла вечност са чакали да избягат.
„Тц, тц, тц, толкоз пари за едно малко. Че то в хоремага за тия пари можеше една бутилка да гаврътнем с наборите. Тц, тц, тц, ама пък щеше да се убие да бърза хлапака му с хлапак. Ей тука да тупна на място, нямаше да бърза толкоз, ама…”, чудеше се бай Васил и гледаше дълбокомислено масата отсреща. Там бяха насядали четири хлапета и пиеха бира, без да продумват. Всяко имаше в ръцете си по една лъскава плочка, като тая на момичето в рейса. Пръстите им шареха по плочките и от време на време някое от тях се хилеше истерично:
- Ееее, пич, т’ва направо цепи мрака! Кърти отвсякъде..
Бай Васил се поогледа малко, погледна към осветлението, после към тавана и като не видя нищо разцепено или повредено, си отпи глътчица от питието.
По едно време нещо изпиука и едното хлапе долепи до ухото си плочката.
- К’во бе? – извика то. Отсреща някой избуча нещо…
- Ъ? – явно не се бяха разбрали.
- Ааааааа – възкликна весело момчето. - Оки…Аре, аре… - и пак продължи нещо да чопли плоското приспособление.
Старчето помига малко, помисли, пак помига и като не можа нищо да измисли, пак отпи от чашата. Хвана го страх, че някой може да го заговори със звуци, които не познаваше, щеше да му стане неловко и да си умре от срам. Затова доизпи каквото е останало и си излезе, устремен към основната си цел. Така де, какво имаше да се церемони толкова, това беше само купчина ламарини с екран и копчета.
Докато вървеше към банкомата бай Васил стискаше синята пластмаса в ръката си и даже се подсмихваше дяволито. Така се беше засилил, че без малко едно такси да остави от него по асфалта мокро петно със залепен син етикет. Дори това не го трогна особено, защото след секунди стоеше пред банкомата. „И тъй, слагаме това в светещия процеп”, припомняше си той. „За серсемин ли ме взимате, бре? Голяма работа, на мене войната не ми се опря, та това тука ли? Хе, хе…”, победоносно въртеше пръсти стареца. После копчетата изписукваха едно след друго и с всяко следващо нарастваше ентусиазма му. Накрая не екрана изникна една ръчица и отдолу светна „Въведете код”. Бай Васил се слиса като първолак пред училищна дъска. Листчето с кода!!! Къде беше оставил пустото му листче? Пред очите му заприиждаха озъбени числа и ставаха все по-големи и по-големи. И тъкмо когато понечи да се откаже, той бръкна в джоба си за кърпичка, с която да попие избилата го студена пот и там се оказа не кърпичката, а една бележка. „9,6,5,0”, заповтаря си трескаво стареца за по-сигурно докато натискаше с все сила копчетата. Банкоматът избоботи и изкара няколко банкноти. Последвалата облекчителна въздишка вдигна пушилка край кошчетата за смет, разлюля околните дървета, изтрака тревожно по стъклата на две-три витрини, размята закачливо няколко рокли, а после се сгуши някъде между близките сгради. Такава въздишка скоро тоя град не беше виждал. Докато цялото това чудо на физиката ставаше даже лястовичките бяха започнали да се стягат за юг, но се спряха навреме.
Бай Васил мушна банкнотите в джоба си, погледна победоносно и като разбра, че никой не го гледа, седна на съседната пейка. Видя как хората бързаха, колите бързаха, бързаше даже един котарак, който възторжено беше понесъл нанякъде изровено парче баничка със сирене. Нямаше на кого да се оплаче, нито да се похвали. Нямаше как, а май и нямаше за какво. Дори и да го видеха, за всички тях, а дори и за тичащия котарак, той щеше да бъде просто човек, седнал на пейка, с пластмаса в джоба си. Като се сети за това, бай Васил се усмихна кисело на себе си, после стана и пое с бавна крачка по пътя си.