автор: jantreya

Пълзи край мене времето и хапе,
макар и неотровно, но боли ме.
По острия му зъб кръвта ми капе
и после се превръща в скучни рими.
И седнала на прага на тъгата,
за никъде не тръгвам. Просто чакам
по бялото лице на тишината
на времето да нарисувам знака.
Поне следа да има, че била съм,
че пила съм на времето живеца.
С дихание и с признаци на разум,
била съм на природата венеца.
Защото времето дори да хапе,
понякога по челото целува
и те прегръща с уморени лапи.
Ей този миг очаквам. И си струва…