автор: palomablanka

И колко му е - да замина,
когато трябва да остана...
Една въздишка от комина.
Едно предчувствие за рана.

Една сълза, която свети
в страха на хиляди посоки...
В праха на мъртвите поети.
И в моите очи дълбоки.

Защо ми трябваше да казвам
за похабените надежди...
Не знам езика на омразата.
Но тя с очите ви поглежда...

Каквото имаше да давам -
раздадох го на Ветровете.
Сега не знам дали оставам,
или отивам да ви светя...

Където и да съм - не спете!
Ще бъда птица на перваза.
Ще бъда бисер за свинете.
Кристална ваза... за омраза.

Ще бъда слънцето горчиво
съвсем във Залеза на Дните.
Ще бъда ангелски красива.
И ще ви драскам по душите.