автор: Rodenavlotos

Стоя и мисля за последната любов.
Онази, идваща при тебе като куцо пиле.
По времето, когато всеки порив нов,
изглежда по-нелеп и от любовно биле.

И казваш си: „Къде е тръгнало, къде...
Къде, със този крак сакат, ще докуцука.
Не се ли вижда, че над тебе ни небе,
ни зрънце някакво останало е тука.”

Така си казваш, а сърцето ти, от жал
се свива и... посягаш – да нахраниш.
Та вие – двамата, сте на еднакъв хал.
Еднакви – по душата и краката раните.

Къде да иде старецът-любов, освен
в сърце-приют, където е отворено.
Ще си поделя дажбата-живот при мен
и на един език душите ще говорят.

При всички случаи е ясно – ще се мре,
но, казват – други са нещата споделени.
Прегръщаш пилето си. Ще се разбере.
Но има още да се радваш на зеленото.