По-скоро щеше камъкът вода да изцеди,
отколкото сърцето ми да се размекне...
Така спокойно студенееше преди
да се пропука и една сълза да текне,
като от образа изписан на светица
в мига на сътворение на чудото.
Търкулна те по дискоса – една жълтица
съдбата и... събуди пеперудата,
пленена преди хиляди години в този камък.
Тя се залута най-напред невиждаща,
объркана и очарована от пламъка,
а той пашкулената й стена раззиждаше.
Почувства се прозрачна и ефирна
извън темелите на каменната къща.
Сгрешил да мине през крилете й зефирът,
остана впримчен в новата й същност.