автор: severianin

Повика ме една звезда далечна
и, вече лъч, в простора устремен,
напук на всяка илюзорна вечност
прощавам се със земното у мен.

Със скъпите гробове се прощавам,
надеждно съхранили моя род,
в които всичко бавно се стопява –
логичен край на път и на живот...

Прощавам се с децата си и зная –
след цялата тъй смешна суета,
оттатък времето, оттатък края,
с очите им ще гледам към света.

Животът ми със песен бе орисан
и в песента бе земният ми дял –
в хилядата, които съм написал,
и в още сто, които съм изпял.

Със теб не се прощавам. С теб – не мога!
Белязан с теб бе всеки минал ден.
Делихме радост, грижа и тревога
- та ти си половината от мен.

А днес, повикан от звезда далечна,
съм вече лъч, в простора устремен.
До там е дълъг пътят – цяла вечност.
Но ти ще ме намериш... някой ден...