автор: severianin

Вън зимата свири на свирка-двоянка
сред ледени пусти полета
и свети под слънцето синята сянка,
в която замръзва небето.

Защото снегът се белее парцален,
но чистият лед се синее –
това са небесни пространства,
заспали
под сини от студ снеговеи.

Небето е сиво, полето сияе
и всичко е в преспи гърбати,
елмазени преспи – от тук до безкрая –
след мъртвото есенно злато.

Но преспите пазят учудваща тайна...
Неведом от нине до века,
какво е животът ни?
Пряспа случайна,
която се стапя полека.

Тъй много са преспите
– всякакви има –
но всички – еднакво нетрайни.
И нека да падат в студената зима
над нас снеговете – безкрайни.

И нека под преспите мръзне земята,
студът да е лют и да хапе –
животът е пряспа случайно навята
и слънцето
бавно
я стапя...