автор: severianin

Невечна е вселената, нетрайна...
И ако трябва да отсъдим трезво,
безкрайността е разгадана тайна,
в която всичко в своя час изчезва.

И аз съм миг, белязан със съмнения,
с мечти, с въпроси и безкрайни драми,
между оная вечност преди мене
и другата, с начало след смъртта ми.

Но що е вечност?
Мит, възможност, чудо?
И на какви закони се опира?
Не е ли тя поредната заблуда,
щом всичко в своя сетен час умира?

И мъртвото край нас, и всичко живо
един ден има край и смърт накрая –
дори звездите вечни си отиват.
Нетраен е светът край нас, нетраен...

Но от Адам до днес през времената
човекът, вечен в своята нетрайност,
все търси истините по земята,
все разгадава митове и тайни.

И пита: Господи, защо живея?
Какво съм аз, защо съм, как съм раждан?
А смисълът на дните ми къде е?
Защо е тая ненаситна жажда,

която в неоткритото ме тласка
и ме изпраща все на път да бъда?
Смъртта какво е – сетната ти ласка
или възмездие? Или присъда?

Начало ли е или свършек вечен?
Невидим връх ли е, или е бездна?
Защо се раждам, на смъртта обречен?
Защо накрая трябва да изчезна?

Едни и същи парещи въпроси,
задавани от хиляди години:
– Ти, Господи на моя храм, какво си?
Видение? Или мираж в пустиня?

Какво е вечността? От где се взема?
Къде душата след смъртта се скита?
Прераждаме ли се? След колко време?
Сами ли сме в безкрая сред звездите?

Въпроси и съмнения безкрайни,
задавани от нине и до века.
Вселената е може би нетрайна,
нетраен е по пътя си човекът

и всичко в този грешен свят умира –
морета съхнат, планини се сриват,
на древни континенти търсим дирята,
империи безследно си отиват...

Но идещи от древността далечна,
задавани във времена мъгляви,
единствено въпросите са вечни.

Единствено въпросите остават!