автор: jantreya

Боята ми отдавна е олющена,
но здрава съм и още съм стабилна.
Проблемите ми, в частност, са текущи,
а битието ми не е стерилно.
Не съм самотна. Често съм заета.
В алеята на този парк квартален
привечер натежавам от момчета,
избягали от къщи да припалят
по някоя цигара. Да пораснат
преди да дойде времето им мъжко.
Понякога оттук минава класната,
поглежда ги и тихичко изпъшква.
Посядат върху мен различни хора,
за размисъл, за отдих, за изчакване.
Приемам ги. Изпивам им умората
и някое изречено оплакване.
Най-страшно ми тежеше малка бабичка.
Тя плачеше подпряна на бастуна си.
Едва приседна. Беше твърде слабичка.
Плачът звънеше като тънка струна.
Приспивам често късните бездомници.
Не ми придирят, че съм твърде груба.
Завиват се с протрити, стари спомени.
Най-често съм убежище на влюбени.
Тогава ми е топло и през зимата
и сякаш, че съм прясно боядисана.
Такива млади ще оправят климата
(това го казвам аз, не е написано).
Дечицата са сладкото ми бедствие.
Олющена съм, мръсна и надраскана,
на детството чаровно аз съм следствие,
но, вярвайте, приемам го за ласка…