автор: giro

Дъжд, дъжд..., излива се върху мен, но и в мен. Напоява сухата умбра, препълва ме и изтича навън... Винаги е така на есен.
А сега ми липсва дъждовната борова гора...

Знаеш ли как миришат мокрите борове и захаросаната от кристалните капки жълта папрат? Колко е тъмна гората? Все едно блуждаеш в гъст, прозрачен сироп от борови връхчета.
Знаеш ли как приказно звънят птичките в такова време. Сякаш хиляди елфчета дрънкат в горския оркестър кристалните си камбанки.
Виждала ли си колко бързо могат да избягат от любовно-нахалния ти поглед жълто-черните дъждовници? А докато търсиш къде са се шмугнали, да се подхлъзнеш на мократа, медена шума от предишната есен.
Стряскала ли си се от обилната роса във врата ти, минавайки под ниските клони в шубрака, за да откъснеш окъпаната масловка?
А последните за годината теменужки виждала ли си как блестят с чудно-лилавите си диодчета?
Реката! Чувала ли си как извисява баритона си по необясним начин в този концерт - все едно крещи шептейки? А оголените клони на повалените в нея дървета как стърчат през сребърната пяна, сякаш пазят живата вода от натрапници?
Небето над гората е сиво. Но не само. То е бездънно сиво, прозрачно сиво, тревожно сиво, любовно сиво..., вечно...

Липсва ми гората, да!
Липсват ми и хората, които могат да ме омагьосат като нея...