автор: severianin

Плющи дъждът.
В прозореца се плиска
прозрачната небесна чиста влага.
Небето над света е слязло ниско
и облаците като сенки бягат.

Навън е есен и дъждът се стича
горчив по клоните и по листата.
Обичам есента.
Но не обичам
горчиви дъждове, нагарчащ вятър!

Понякога под облаци червени
отровен дъжд в полето ще премине,
тревите ще се сгърчат изсушени
– убийствен дъжд, изгарящ, киселинен.

Друг път на устните ветрецът палав
солени тежки капки ще довее
– където тази влага е валяла,
след малко от солта ще побелее.

Ще плисне жълт порой, ще мръкне рано,
дъждът ще мачка ветренската глина,
ще ври полето в пара като в баня,
а той, замесил кал, ще си замине.

И само пролетният дъжд пристига
пенлив и сладък като светло вино;
звънят звънчета, пеят чучулиги
и капе от небето медовина.

Десертна влага, брезов сок прозрачен
със аромат на ягоди узрели...
Какъв ти плач!
Та кой напролет плаче?
От този дъжд цъфтят надежди бели.

Обичам есента.
Но в есента ми,
ако е нощ – луната да е млада,
а облакът над дясното ми рамо,
ако поръси дъжд – да бъде сладък...