автор: railleuse

Опитвах да мисля за времето, когато
всички живеехме в замъка
(аз бях заповядала)
Хранехме се с перата,
нападали върху пода на катедралата
…магичната готическа катедрала…
Хранехме се от опитите на гълъбите
за обяснение във любов
към витражите
на голямата роза
(не знаеха ли, че е опасно?)
Не знаехме, че е заразно
това блъскане в стъклоцветие;
калейдоскопно трошене
на светлини и криле,
докато паднеш на камъка,
прецизно издялан
и полиран в бял под;
докато паднеш на камъка,
хладнокръвно превръщащ се
във поредния саркофаг
Слънцето лазеше по саркофазите,
но в тях ние привиждахме
само вечност… и приказност…
древност
Pater noster...
Сричахме надписи,
а перата валяха
като зимна вихрушка
Бяха толкова много,
че когато понякога
тупнеше обезформено телце,
никой не чуваше онзи звук
на живо, болящо кънтене
в разбитото тяло на гълъба
…кой се заслушва
в смачкани гълъби;
обезперени и в кръв…
Ние тичахме волно
към входната арка,
отваряхме тежката,
филигранно кована врата -
влитаха
нови порции от безумие
Заваляваше пак...
Докато, един ден,
опиянен от магията на перата,
някой не погълна едно
тупкащо още сърце
Не знам какво стана…
Напуснахме замъците
Заживяхме в калта
Криехме се в мълчания
Накрая
загубихме и ключа към спомена
за розата с хипнотични витражи
...която всъщност убиваше

А катедралата
е все още на хълма
Извадя ли очи от калта -
виждам - край нея летят
хиляди чакащи гълъби
Чудя се - как ли е вътре сега?