автор: Rodenavlotos

О, светлината никога не ми достига.
Аз с нея като еднодневките се храня -
с оскъдните им звездни мигове,
които правят в тъмнината рани.

Задоволявам се и с резен светлина.
Аз всъщност с много малко се засищам.
Възпира ме необяснимата вина,
че на невинно слепите не се полага нищо

и чувството да съм богопомазана гнети.
Аз даже свещи в църквата оскъдно паля.
Очаквам в тъмното да прозвучи:”Не ти!
Не ти си, дето трябва да погаля.”

И затова се свивам в своя ъгъл там,
където даже паяците се страхуват нощем,
макар да казват- няма паяци във храм.
Не ме е стигнало възмездието още,

но то е затова, че малко ям –
далеч от мисълта съм да подяждам Бога.
Ако не мога своя светлина да дам,
да се закичвам с чуждата не мога

и се смалявам до частица от планктон.
Поне в хранителната си верига храни
със светлина, с обема на фотон,
но в собственото му телце побрана.