автор: barona_36

На мама още къщата крепи се
на две асми, посрещнали ме с грозде.
Блуждае нейде погледът й хрисим. ...
Вечеря с мен. А разговаря с Господ.

В сърмица лозова животът свит е.
Развия ли я, може би ще видя:
дори и на ориза в беловите
престорен смях, притоплена обида.

Примижва мама. Тъй ми е позната
ръката й - блести непрежалимо:
не се сбогувайте със светлината,
преди да я превърнете във символ.

На светлина, когато се напия,
ще легна кротко, капнал от умора,
в една, без цвят останала, саксия,
търкулната от вятъра на двора.

Като щурец в парцел от райска нива
ще се събудя - рано или късно.
А мама ще ме увери, красиво
и мъдро, във небесната си същност.