автор: giro

Недоядената закуска скитала осиротяла сред градската гмеж. Протеиновите й прелести все пак били изядени, та самата тя била сведена до няколко кубически сантиметра зърнени въглехидрати. Те пък били комично позаметнати с прокъсана марулена мантия, чийто витамин „С” отдавна дезертирал на юг.
Сега Недоядената закуска била нерадостна гледка и тя, милата, разбрала, че животът й вече тече безцелно. Дори клошарите - навикнали на питателни отпадъци в икономическата криза, не й обръщали внимание. Малкото й останало достойнство, обаче, не й позволявало да се предаде на кучешката общност – ами, ако й там не й обърнат внимание...
Семейството, откъдето произхождала, било на полубезработни пролетарии с висше образование и афинитет към белтъчната храна. Заради „разнообразното хранене”, на децата все пак давали и въглехидрати, но те презрително /и тайно/ ги изхвърляли през прозореца на работническия апартамент...

Недоядената закуска започнала да се уморява сред шантавия човешки трафик – толкова хора, всичките тичащи и крещящи, не била виждала в пасторалния си дом. Там ехтенето на ламинирания паркет и телевизионната турска реч били най – екзотичните шумове.
Стигнала до една градинка в Центъра, на чийто пейки седяли много хора. В тази зона общинската власт в своята пословична щедрост била пуснала „уай фай” – всички наоколо видиотено цъкали нещо на своите кибер-машинки, различни по размер, цветове и форма, но съвсем еднакви в своята робовладелческа жестокост към стопаните си.
Седнала на една свободна пейка нашата симпатична грозница, въздъхнала тежко и вече съвсем спаружената й марулена полумантия леко потрепнала. Врабчетата пролетно чуруликали и тя плахо поискала в себе си да заживее нов живот.
Тогава, не щеш ли, до нея седнала странна особа от женски пол. Неопределима по възраст, но със сигурност не млада, тя била кокалеста и възвисока, с остър нос и обилно начервени, някога може би дори сочни устни. Дрехите й били тъмни и сякаш старомодни, но съвсем запазени и отлично изгладени – вероятно само в Каменната ера не биха били възприети добре.
„Страдаш, нали?” – без никаква увертюра се обърнала дъртата гарга, към смачканата нашенка. Гласът й бил груб, но чаровен. Недоядената закуска асоциирала с любимата си Богдана Карадочева и се умилила, но все пак остроноската я стреснала. Било ясно, че от нея се изисква отговор и няма право да мълчи.
„Че за какво да страдам, госпожо, вижте каква пролет е дошла, чуйте врабчетата!”
„Айде, не на мен тия! Тя, пролетта, си идва и отива съвсем по един и същи начин в последните десет хиляди години, но това не пречи на всички да страдате, нали ви виждам, омръзнахте ми!”
„А Вие, ако не е тайна, с какво се занимавате?” – Недоядената закуска решила, че поднесеният й философски синтез, не излиза от случаен човек.
„Пенсионерка съм, не виждаш ли!” – троснала се дамата. „Е – поомекнала тя - от време на време ме викат на хонорар да спася нечий задник, но вече се уморих от тоя мундарлък, пък и пенсията ми си е добра – няма таван. Как се казваш впрочем?”
„Закуска”, но Вие виждате – за жалост името ми не е съвсем точно. Осакатиха ме и ме изхвърлиха на улицата.”
„Ех, пиленце, аджамия си, затова страдаш, но виж късмет – ако не те бяха изхвърлили нямаше да срещнеш мен!”
„А как е Вашето име госпожо?” – погледнала закуската към странницата с възбудено любопитство.
„Славка” по кръщелно свидетелство, но, откакто поостарях през последните хилядолетия, в обществото съм известна като Старата слава...”
„Деца имате ли?” – още полюбопитствало момичето, за което възрастта на старите дами била забранена тема.
„Ох, много, но всички са нехранимайковци! Е, пълнолетни са отдавна вече, та се оправят и без мен..., сега съм решила да обръщам повече внимание на себе си. Ми ти, сладурче, къде си тръгнала такава отчаяна – не отричай за вида си?!”
„Ненужна съм.” – откровено изхлипала малката – „Кой би ме пожелал без филето и кашкавала? Да, те не бяха от Рода „Стара планина”, но си ги обичах – мои си бяха... Мислех даже да се самоубия, но такава, недоядена, няма как да направя и това – и да умираш трябва с цялото си тяло...”
„Боже, колко сте еднакви всички!” – подбелила тъмните си очи Старата слава – „Виж сега, малка нещастнице, симпатична си ми, тръгвай с мен!”
Недоядената закуска, уви, нямала друга работа, пък и г-жа Славка по странен начин й вдъхнала доверие, та тръгнала с нея посред мравуняка на Главната улица.

Стигнали едно магазинче, нищо особено на вид – за стоки от левче. Вътре, обаче, ги посрещнал елегантен пич на средна възраст с вид на лентяйстващ насред Монако аристократ. Целунал ръка на Старата слава и повдигнал вежда към Недоядената закуска, тя пък забила поглед в земята и марулката й съвсем увиснала. От конфуза я извадила нейната водачка.
„Това е господин Зарко, а това е госпожица Закуска” – представила ги взаимно тя. „Виж, моето момиче, Зарко е стар мой приятел. Да, хазартен тип е, не можеш да му имаш пълно доверие, но той е помогнал на много хора в беда. Е, за жалост го прави не за пари, а за удоволствие, пък неговите удоволствия са доста перверзни...ама нейсе, на зор си!”
„Аз няма да легна с него! Не мога да го правя без любов!” – изведнъж гневно се сопнала Недоядената закуска, която знаела, че перверзните работи най-често се правят лежешком и без любов.
„Уф, глупачко!” – грачейки се разсмяла дъртата – „По тази тема имам много забележки, но сега точно никой не те кара да лягаш с когото и да е било..., то и да не мислиш, че някой е умрял за секс с тебе – виж си марулата!”
Сиротницата отново се омарлушила, а по пшеничените й гърди се търкулнала една троха...
„Зарко, какво можем да направим за това грозниче?” – вече мило, но делово попитала Старата слава – „Помниш ли онзи случай навремето с Пилешката супа от кухнята на Китайския император? Някакъв високопоставен грубиянин й беше изял пилето и тя беше готова да се разлее в Ян Дзъ от отчаяние..., а каква красавица беше с филигранния си магданоз и морковни конфети!”
„Да, сещам се Славче” – старата позволявала само на него да й фамилиарничи така – „Ми нали точно с тебе я преформатирахме после на Крем - Супа с Пържени залци и заради нея монголите превзеха граничните провинции. После пък китайците почнаха строежа на оная безумна стена. Луди хора!” – за кратък миг посърнал кавалерът.
Веднага след това, Зарко се вдъхновил. Дошла му идея на хитреца и заръчал на Старата слава да иде до пазара – просто самият той не можел да остави магазина в чужди ръце. Пазарът бил съвсем близо до Главната улица и затова доста скъп, но нямало време за чакане - с всеки изминал миг психо-емоционалното състояние на Недоядената закуска се влошавало, а въглехидратната й кубатура тревожно се свивала.
Не след дълго Старата слава се върнала с няколко приказно свежи листа от айсберг /не от промоция/, парче елитна Гамбацола и еротично прозирен резен испански Хамон с нюанси на английско червено и печена умбра.
Зарко поел донесеното с доволен, артистичен жест, поклонил се на вечно старшата нему Славка и поканил шашардисаната Недоядена закуска зад едно параванче. Там с един пулверизатор първо я напръскал с чешка горчица и италиански балсамов оцет и я накарал да изпее песента „Де е България”. Тя едва изгъгнала първия куплет, но това било достатъчно – порфирният сос навлязъл в дълбочина.
Доволен от първата стъпка, Зарко сритал зад перденцето спаруженото парче пролетарска маруля и нежно заметнал с листата айсберг изведнъж изправените рамене на Закуската. От нежно-зеления рефлекс на зарзавата светнали и нейните очи.
След това чаровният аристократ с нежни въртеливи движения намазал закуската с мекото сирене, а когато, като звезден прах, посипал върху нея зрънца препечен сусам /имало ги в едно весело бурканче/, тя изблаженствала благодарно.
Накрая, принцът на Монако килнал закачливо резена великолепно окислен Хамон връз главата на невярващата девойка и снизходително я тупнал по дупето, подканяйки я да се покаже на Птицата-майка.
Гледката била зашеметяваща, промяната – пълна. Сякаш Дървото на живота разцъфтяло пред обръгналите очи на старата вещица.
Двамата ментори се спогледали с творчески възторг и проводили през вратата на дюкянчето Новата закуска. Старата слава й прошепнала съвет на ухото, а изненадващо топлият й дъх окончателно я окуражил...

Наперена, Новата закуска безстрашно се смесила с шаренията навън. Седнала на централното кафене - да позяпа, пък и нея да позяпат. След този изумителен лифтинг имала право на дълги мигове наслада.
На съседната маса седнала цветна и шумна компания – няколко чифта набъбнали, обезмаслени цици с леопардови мотиви, турско злато, италиански червила... А! - и токчета, които биха обезкуражили даже дядо Айфел. Голяма веселба – в музикалния шоу-бизнес всичко било пари, въпреки затрогващите текстове... Изпълнителите пък били много прости – нищо от бутиковия им имидж... Ха-ха-ха!
Най – словоохотливата дама, изопната с матова, пластмасова лъскавина, била гладна. „Хи-хи, представяте ли си -понякога ям и храна!” – смеела се тя, а другите се кикотели съучастнически.
Тази видяла закуската на съседната маса и мигом я пожелала – тя изглеждала като от кулинарната страница на най - модния дайджест. Заговорила я, а нашата нова принцеса се поласкала – и тя значи е от това елитно общество, мани я тая работническа класа с нейните пълни с лайна салами и кашкавали от палмов ерзац!
Двете се сближили, даже непозната загърбила компанията си /какъв жест към закуската!/, и буза до буза се разбърборили за приказния пролетен живот...
Новата закуска неусетно проумяла, че е намерила истински приятел. Сама поискала да го нахрани с тялото си. Затова, когато пантерата посегнала към нея с пъстроцветните си ноктища, тя се отпуснала саможертвено в ръцете й – ето за какво била създадена!
В следващия момент закуската започнала меко да потъва във влажната тъмнина на зейналата цинобърна паст, чието мляскане било като цимбални звуци от отвъдното...

„Ти май наистина си гладна, ма, Сисо!” – завикали в грачещ кикот леопардовите й посестрими.
Тая се сепнала. Била забравила, че не бива да лапа лакомо - етикет, който научила едва след като напуснала родния си дом. Смутила се и се закашляла. Тогава, защото забравила също така да си сложи ръка на устата, последният залък от мекия корпус на Новата закуска хвръкнал навън и се отърколил напред, далеч извън периметъра на платеното тротоарно право.

След като се свестил, Залъкът се замислил кой е той. Когато се сетил, че е Новата закуска, осъзнал, че всъщност е старата Недоядена закуска. Засмял се на това правоприемство и натрапения транссексуализъм. После попригладил размачканите парчотии айсберг, сирене и месце по себе си и поел по своя път, избягвайки врабчетата. Имал инстинкт, че техните песни не вещаят нищо добро...

Старата слава си помислила, че може би, някога, не всичките й деца ще са нехранимайковци.
Зарко пък ръкоблудствал зад параванчето, от което завеската му потрепервала в ритъм 7/8-ми. Така и не видял жизнерадостния устрем на нахакания Залък...

Пролетта навън небрежно чуруликала.