автор: severianin

(стихотворение от архива)

Ако носиш в душата си слънчево злато –
топлина ще раздаваш под светли поднебия,
ако с лунно сребро е богата душата ти –
нежността към света ще прелива у тебе;

може мъдрост да носиш и гняв да отглеждаш,
може яростен бунт да клокочи в гърдите ти,
може птица да си, да си бяла надежда,
да си глътка вода или път към звездите.

Но едничък великият Хаос в небето
ражда нови планети, отглежда Вселени,
и слънцата – на Хаоса рожбите – светят,
и изгряват звездите, от Хаос родени.

Трябва Хаос да носиш у себе си дръзко
и да черпиш от Хаоса ярост и сила,
ако искаш сияния в мрака да пръскаш
и след теб да остане небесно светило.

То не винаги трябва да бъде планета –
може тази звезда да е обич метежна,
може стих или песен да никне в сърцето,
може в звездната нощ да се сбъднат копнежи.

Но това е на Хаоса светлото семе,
то кълни – и избухват слънца огнетечни,
и изгряват кантати, и гръмват поеми,
и се раждат звездите на светлата Вечност.

04. 08. 02., Ветрен