автор: severianin

Ярко-синьо, кобалтово-синьо, оцъклено
като мъртво око над света е небето –
безразлично, неживо, изкуствено, стъклено;
яркожълта зеница в средата му свети.
И по старчески мътни, наситено-млечни
– сякаш бяло перде – лазят облаци гъсти;
маранята трепти от тътнежи далечни,
стъпва душният западен вятър на пръсти.

И – космично торнадо – завихря се бурята,
и мете хоризонта с ръкави разнищени,
все по-близо отеква акордът бравурен,
бляскат саби на мълнии сини...

И – нищо!

Нито гръм да трещи,
нито дъжд да удари –
само сметени в ниското шлейфове прашни
и бездушна зеница сред синьото пари,
и – безмълвие!
Мъртво, горещо и страшно...

После тежкият задух попива из нивите,
отзвучават акордите нейде далече,
свети горе небето
– не синьо, а сиво –
и блести хоризонтът
– сребрист, а не млечен.

Нещо сякаш е свършило,
без да започне,
без да стигне до тук – нещо вече го няма,
невилняло торнадо от буря задочна,
край, преварил началото
– буря-измама...
И въздъхват могилите – уж облекчено,
но и някак излъгани в жажда за влага.
И се спуща над тях,
и се спуща над мене
сребротечна печал и сред сумрака ляга...