автор: severianin

Животът ми, като оная кула в Пиза,
люлян под напора на ветровете хладни,
трепти и в залеза към хоризонта слиза –
аха да се отърколи, аха да падне...

Напразно кулата крепя, подпори слагам –
пръстта е мокра даже в жегите на юли,
като в мочурище под мен избликва влага,
а кой в мочурища строи солидни кули?

Основите, основите под мен поддават,
троши се камъкът, мазилката се рони,
проскърцва арматурата, довчера здрава,
пукнатини рушат до смърт бетона...

Когато вдигах тука зидовете бели,
пръстта бе каменна, а днес се плиска блато.
В блата ли слагах на живота си темела,
чия е за наклонения ден вината?

Бях сигурен в градежа, бях спокоен –
днес вертикалът е встрани, встрани – отвесът.
Не съм причина аз!
Вината не е моя!
Не аз сгреших!
Виновните къде са?

Не времето, не ветровете силни в Пиза
са наклонили оня колос многотонен –
не буря камъка в основите е гризала,
за да се свлича днес животът ми наклонен.

Пръстта, върху която днес строим, е блато
и камъкът в темелите развява бяло знаме.
И как да бъде прав животът ми, когато
устоите, основите под всички нас ги няма?