На моята планета е спокойно.
Денят от утрото се заиграва
с трохи от обич и съвсем нестройно
накъсва нотите и ги изпява.
Звучат камбанки люшнати от вятър.
По синята им глеч блещукат капки
от доброта и капят по земята
усмивките - за гладни птици хапки.
На моята планета няма тъмно.
И нощите са пясъчна коприна.
Едва разбирам, че съвсем е съмнало
когато слънцето в прозявка зине.
Цъфтят канарчета, тревички тичат.
Усмихват се листата и подскачат
от радост, че на облаци приличат
и роклички по клоните окачат.
Зелените им дрешки дишат нежно,
трептят и правят вятъра възможен.
Тук улиците казват се „Крайбрежна”,
а номерът на къщите е сложен
на пъстрите крила на пеперуди.
Когато полетят и се зареят
адресите объркват, и се чудим
в коя ли къща точно кой живее?
Тогава става весело и смешно.
На моята планета е различно –
там правилното винаги е грешно,
а грешките са щури от обичане.