автор: osi4kata

Там, където
небето
и земята се сливат,
те живееха в къщичка бяла.
Те живееха сладко, солено, горчиво.
Бе животът им, както си трябва.
Тя бе млада жена,
той - голям, силен мъж.
Тя бе цвете, той - нейна закрила.
Притежаваха залък-земя,
слънце, дъжд.
Бяха заедно, бяха щастливи.
Но веднъж
този силен и доблестен мъж
се загледа отвъд хоризонта
и потъна във него,
и изгуби се също.
Сякаш падна във бездна.
Огромна.
Само тялото силно
на добър великан
не напусна земята им залък.
А душата изчезна, душата я нямаше,
отпътува душата му. Цялата.
И жената тогава за пръв път реши
сам-сама. Тя реши да последва
своя мъж. През обширните чужди земи,
през огромни солени морета.
И заключи вратата на белия дом,
а ключът просто скри под черджето...
Под ръка със тЕлото му,
празно от спомени,
тя потегли. Смени самолети,
автобуси, таксита,
дори ферибот...
Приближиха почти хоризонта.
И кипеше наоколо, пълно с живот,
ала нямаше никъде помен
от душата на светлия, празничен мъж.
Сякаш бе се превърнал във птица
и летеше високо,
високо над къщите...
Все напред и нагоре. В косите
на жената проблесна нишан от сребро
и се счупи на две нежността ѝ.
А тЕлото му, празно от душа и любов,
се изгърби. Проскърцваха ставите.
И работеха двамата. Без никаква жар,
но целта оправдаваше средствата.
Тя все търсеше него. Не тЕлото му, старото,
а копнежа, със който я гледаше.
Той не търсеше нищо,
него всъщност го нямаше.
Беше пръснат на Запад и Изток.
Или в жежкия ад гореше във пламъци,
онзи ад, дето само е в мислите.

Пак опадаха тъжните жълти листа,
като стружки фалшиви жълтици.
Вече много сезони вървеше жена
със нишани сребро във косите.
А до нея гротеска, подобна на мъж.
Олисял и със бездни в очите.
Той не виждаше вече.
Беше сляп като кърт.
Ала тя и така го обичаше.
И го водеше. Крехката малка жена
за момент не забрави за него.
Един ден стигнаха нова земя
Много малка земя, само педя.
И белееше къща, прилична на дом.
Както в стара забравена песен,
а над нея бял облак, същински заслон,
а зад него и слънце блестеше.
Сам-самин се измъкна тогава ключът,
както гущерче изпод черджето
и се впи някак страстно във бялата плът
на ръцете ѝ. После в сърцето.
Тя отключи. След нея вървеше мъжът.
Да сме точни – мъжкото тяло...
А на масата в кухнята, уморена от път,
спеше кротко душата му. Цялата.

Р.Симова, 2014