1.
На хоризонта,
слязъл ниско над могилите,
утайката на облаците вятърът изцежда,
разкършва рамене, набичил врат, събира сили,
развява дрипави кълба кафява прежда.
Припуква електрически заряд, гъстее здрачът,
светкавица разбутва с остри лакти мрака.
Далеч невидима се ражда бурята.
И крачи.
Светът – окото на тайфун – мълчи и чака.
Това е бурята!
Не просто ярост дива,
не на светкавиците сини профилът ажурен,
не водопадът, който в тъмното се срива...
Това задъхано очакване е истинската буря!
2.
На хоризонта,
слязъл ниско над могилите,
далечен огън в небесата аленее –
там сякаш пърха пеперуда слънцекрила
и пепел розова над утрото пилее.
И лягат розови седефени отблясъци
по върховете на отсрещните дървета,
и розовеят в здрача дунавските пясъци,
и в розово зелената прозрачност свети.
Това е изгревът!
Не слънчевото злато,
не топлината на небесната погача,
не чучулигите, окъпани в росата...
Очакването на мига е истинският изгрев в здрача!
3.
На хоризонта,
слязъл ниско над могилите,
изпробва вятърът невидими кавали
и въздухът студен пилее снежна свила,
и слънце хапещо далечен залез пали.
И шушнат бледи сухи листи под тополите –
сълзи изсъхнали на есента отминала,
и зъзнат в идещия мрак полята голи,
в предчувствие за сняг в нощта изстинала.
Това е зимата!
Не снежните виелици,
не снегопадите, не яростта на климата,
не ледената красота на преспи бели...
Това очакване на зимата е истинската зима!
4.
На хоризонта,
слязъл ниско над могилите,
полека крачи зимата ми посребрена.
Очаквам я на прага си.
Събирам сили.
Тя търси път насам.
Тя търси мене.
Към мене слиза зимата, кръстосва дните.
И някой ден ще ме намери, зная.
Очаквам я на прага къщен.
И се питам
това предчувствие за край не е ли краят?