Прохладният въздух навлизаше със свистене през прозореца на колата, изпълвайки купето с аромата на пролетна гора. Предполагам, ако за момент двигателят замлъкнеше, бих могъл да доловя и пеенето на птиците, скрити нейде из вековните лесове.
Само че нямаше време.
Хвърлих поглед към жената на задната седалка. Не бе помръднала от момента, в който я положих върху протритата тапицерия. Макар и със свити в коленете боси крака, тя едва се побираше в тясното пространство. Главата ѝ лежеше отпусната настрани, сякаш спокойно спеше, разпилявайки чупливите къдри на косата си в медно руси вълни. Безчувственото ѝ лице излъчваше спокойствие. Ефирната бяла рокля, с която бе облечена, стоеше надиплена в свободни гънки около стройното ѝ тяло. Стори ми се, че гърдите ѝ се повдигат, но не можех да бъда сигурен дали диша. Беше поразително красива.
Обърнах очи към пътя и стиснах волана, докато кокалчета на пръстите ми побеляха. Въпреки вечерния хлад усещах, че по лицето ми се събират ситни капчици пот.
Когато я видях, просната върху изронената от стихиите настилка едва не я прегазих. Спирачките изсвириха, износените гуми изпушиха, но колата успя да се закове на метър от неподвижното тяло. Изскочих и се втурнах към нея. Какво, по дяволите, правеше на това забравено от Бога място? Жертва на пътен инцидент? Та по този път навярно минаваха не повече от два-три автомобила на ден, за какъв инцидент бълнувах. Какво тогава се бе случило?
Сърцето ми блъскаше в гърдите, докато се надвесвах над неподвижното тяло - мислех, че е мъртва - но тя тихо простена и повдигна съвсем леко клепачи. Под тях избухна най-наситеното синьо, което някога бях виждал. Очите ѝ напомняха две искрящи късчета небесносин сапфир, които проблеснаха за кратък миг, преди отново да потънат в мрака на безсъзнанието.
Стоях прав, отпуснал ръце край тялото си, докато мислите се лутаха в главата ми. Мобилните телефони нямаха обхват тук. До следващия град имаше още двайсетина километра, а дори не бях сигурен, че там има болница. Всъщност и да имаше, не бях уверен, че лекарите биха могли да помогнат. Не и със ...
Едва тогава го видях.
...златистото сияние, което струеше от гърдите ѝ.
Всъщност, навярно бях гледал в него през цялото време, но някак съзнанието ми отказваше да го регистрира до този момент поради цялата му абсурдност.
Ослепително ярко, то някак се измъкваше точно от там, където се намира сърцето. Гледах го като хипнотизиран, без да разбирам нищо. Златистите лъчи се пръскаха от центъра на гърдите ѝ, преплитаха се в сложни, непрекъснато променящи се фигури и се стапяха във въздуха. Гледката бе толкова нереална, че съзнанието ми отказваше да я приеме за истина.
Плъзнах поглед по тялото ѝ, но не открих видими следи от травми. Въпреки това не изглеждаше добре. Кожата ѝ напомняше изящен порцелан – бяла, прозрачна и крехка. Беше боса.
Клекнах до нея и предпазливо докоснах ръката ѝ. Пареше.
- Ей... добре ли си?
Едва когато произнесох думите разбрах колко нелепо звучат. Съвсем ясно се виждаше, че тази жена не е добре. Никак не е добре.
- Ей, съвземи се, тук съм – протегнах пръсти и я потупах леко по бузата. Главата ѝ клюмна наляво.
Отдръпнах ръка и отново я огледах. Нищо. Нито следи от удар, никаква кръв… Просто си лежеше, напълно безчувствена.
- Хайде, тук съм, ще ти помогна – продължих. – Няма страшно.
Тя не реагира. Никога не бях попадал в такава ситуация. Нямах представа какво трябва да направя. Бях чувал за сърдечен масаж, дишане уста в уста, но точно в този всичко бе излетяло от главата ми.
Едва доловима въздишка се процеди през полуотворените ѝ плътни устни.
Нямаше какво да чакам повече, грабнах я в ръце и я понесох към колата. Внимателно наместих тялото ѝ върху задната седалка, скочих на шофьорското място и дадох газ.
Пътят се виеше в остри завои, водейки ме към билото на планината. Шофирах без да избягвам многобройните дупки, натиснал педала на газта докрай. Слабата светлина на фаровете изрязваше немощни кръгове в настъпващия сумрак. Двигателят дрънчеше оглушително и ми подсказваше, че няма да издържи още дълго, ако продължавам да го тормозя така. Настъпих още по-силно педала на газта.
Първо забелязах огънчетата в очите му, искрящи в тъмнината, а после и грациозната, изпълнена със сила снага. Еленът стоеше неподвижно точно в средата на пътя. Изправил глава, увенчана с внушителни разклонени рога, той спокойно ме гледаше, без да показва страх.
Задницата отново поднесе, преди колата да спре на няколко метра от него. Моторът се успокои и тихичко заоплаква съдбата си.
Сърцето ми бе спряло да бие.
Еленът не помръдна.
Жената върху него също.
Разбира се, виждах я цялата – ръката, която държеше гривестата козина по врата на животното, русите къдри, веещи се в безпорядък, бялата ефирна рокля, увита високо около стройните бедра. Босите ѝ пети, впити в косматите хълбоци. Виждах я съвсем ясно. Но онова, което ме парализира бяха очите ѝ. Черни, продълговати и изгарящи, те пламтяха с непозната ярост, каквато не бях виждал у никого.
Когато тя скочи на земята и тръгна към мен, еленът изпръхтя и отстъпи встрани, разклащайки мощната си глава.
Сърцето ми възвърна ритъма си и се втурна неудържимо. Разумът ми се сви в топка инстинкти. Изскочих от колата и хукнах с все сили обратно по пътя.
На третата крачка се строполих, без да мога да подчиня и мускул в тялото си. Усещах всичко – камъчетата, които се забиваха в гърба ми, положението на тялото си - но лежах напълно парализиран.
Когато тя се надвеси над мен можех единствено да я наблюдавам безучастно. Някак знаех, че ще умра. Нищо от това, което се случваше не трябваше да се случва. Лежах неподвижен в краката на създание, измъкнало се от нечий лудешки кошмар, а друго лежеше бездиханно в колата ми и от гърдите му струеше ярка златиста светлина.
- Стани! – гласът ѝ беше плътен, тонът - рязък.
Парализата ме отпусна така внезапно както ме бе обхванала. Надигнах се на лакът, неспособен да промълвя и дума. Косата ѝ танцуваше около изкривеното от ярост лице, подобно на змиите на Горгона Медуза, само че вместо змии танцуваха тъмно руси къдрици. Не можех да отделя очи от лицето ѝ, докато в мен възхита и ужас се смесваха в необяснимо благоговение. Ужасна, страшна, невъзможна и въпреки това смазващо красива, тя ме попита със същия рязък тон:
- Защо я взе?
Съзнанието ми пропука мътната си обвивка и се пробуди.
- Аз… тя лежеше на пътя… Мислех, че мога… че трябва да и помогна.
Едва събирах мислите си.
- Да ѝ помогнеш?! – думите изплющяха, русите къдри ускориха танца си. - Никой не може да ѝ помогне! Никой не може да поправи онова, което ѝ сторихте…
Някъде зад нея, без да мога да го видя, еленът измуча дрезгаво.
- Не разбирам… Аз я виждам за пръв път…
- Да... - някак внезапно, яростта в гласа ѝ се замени с горчивина. - Но друг я е виждал повече.
Косата ѝ успокои танца си и се спусна върху раменете.
Недоумявах. Идиотски се надявах, че всичко е някакво нелепо недоразумение, което ей сега щеше да се разреши съвсем цивилизовано. Може би тя просто ме бъркаше с някого. Седнах и се подпрях с ръце.
- Не разбирам…
- Сестра ми умира! Какво не разбираш? Вие я убихте.
- Как… – започнах, но думите ми заглъхнаха.
Тя отпусна рамене, клекна до мен и ме хвана за ръката. Искрящ вихър прелетя през тялото ми и накара космите по врата ми да настръхнат. Изведнъж всичко се проясни, мътното покривало на ужаса изчезна и вече нищо не изглеждаше необичайно. Съзнанието ми се изчисти от страховете и опасенията отлетяха назад.
- Така – промълви тихо тя, – както винаги е ставало. С любов.
Роклите, косите, еленът – всичко си дойде на мястото. Нищо не ме учудваше – нито жени, които яздят елени, нито босоноги красавици, от чиито гърди се изтръгва светлина. Онези полузабравени приказки за самодиви вече имаха смисъл. Не разбирах само сиянието, любовта и смъртта. Тоест, нищо не разбирах.
- Защо с любов? – попитах. – Как така?
- Защото всичко е любов. Не ме питай, вие не го разбирате.
Не можех да спра. Въпросите напираха без контрол.
- Но защо? Защо умира?
- Сърцето ѝ е разбито – въздъхна тя и се изправи. – Нас това ни убива. За вас е толкова лесно, вие сте слепи. Само че, когато ние обречем сърцето си на някого, му го даваме с живота си. Любовта ни убива…
Това ли беше? В приказките самодивите бяха представени като диви, свободни създания, неспособни да обичат някого. Пък и обикновено всичко свършваше зле за момъка. Това беше различно. В тази история една от тях умираше заради изгубена любов. Всичко беше толкова необичайно, че нямаше причина да не и вярвам. Сигурно онова в приказките бе грешно, или поне непълно. Някак постепенно в съзнанието ми се загнезди вина. Ясна и осезаема вина от това, което някой бе причинил. Сякаш аз самият бях отговорен за онова, което се случваше.
Изправих се и посегнах към ръката ѝ.
- Не може така, трябва да има някакъв начин – казах. – Все нещо може да се направи...
- Човече! – очите ѝ отново проблеснаха с онази изгаряща светлина. – Нищо не може да се промени… Веднъж изгубена, любовта не може да се върне.
- Нека да я заведа в болница, там сигурно...
- Спри! – извика тя и вдигна ръце към мен.
Замръзнах по средата на изречението, вперил поглед в искрящите очи. Не подозирах, че е възможно да съществува толкова черен цвят, който същевременно да излъчва така ярко сияние.
- Не разбираш! Такива са законите, така се случва всичко. Вие взимате онова, което искате и после продължавате по пътя си, а ние... – тя отпусна бавно ръце. - Ние умираме.
Тя тръсна ядосано глава и тръгна към колата. Последвах я.
Жената на задната седалка лежеше в същата спокойна поза, в която я бях поставил. Яркото сияние все така изливаше живота ѝ във въздуха. Макар и умираща, върху устните ѝ играеше едва доловима усмивка, сякаш приветстваше идващото забвение, нетърпелива да му се отдаде.
Не можеше да бъде истина. Не трябваше да става така. В моя свят бе толкова лесно да дадеш и да получиш любов. Толкова лесно бе да си я вземеш обратно, че дори не се замисляш за пораженията. Само че при хората никой не умираше от разбито сърце. Парадоксално, при хората любовта лекуваше раните, причинени от любов. Може би това ни правеше различни, по-приспособими, по-издръжливи, но така блясъкът на самата любов помътняваше до степен, в която не можеше да бъде различена. Навярно ние бяхме недодялани, груби консуматори, неспособни да използват градивната ѝ сила за нещо друго, освен да нахраним душите си с късче безценност. Това ли бяхме ние, хората, наистина?
- Не ѝ остава много – промълви жената до мен и я подхвана под раменете.
Внимателно извадихме безчувственото тяло и го положихме на земята. Седнах до нея и взех главата ѝ в скута си. Кожата ѝ бе гореща, а златистото сияние се бе усилило - вече не можеше да погледнеш към него, без да присвиеш очи.
Не разбирах законите, по които се движеше техния свят, но осъзнавах, че митично създание си отива в напразна саможертва, унищожено от несподелена любов. Не трябваше да е така. Любовта е съзидателна, не разрушителна сила. Не можеше да сме толкова различни.
Обзе ме тъга, дълбока и истинска.
Свят, където любовта убива не бе справедлив свят. Това не бе моят свят.
Чувствах главата си лека и изпразнена от мисли. Останала бе само тъга. Тъга по нелепата загуба на красивата самодива. Очите ми се навлажниха, заслепени от мъка и златисто сияние.
Сълзата ми капна върху алените ѝ устни. Едва доловима въздишка се прокрадна между тях. Наведох се и внимателно я целунах, притворил очи.
Сиянието избледня.
Очите ѝ се открехнаха и наситеното синьо ме погълна.