автор: severianin

Той стои в мъглата – сив и мрачен,
някак тъжен, кръстопътен някак –
даже в слънчевия ден е здрачен,
сякаш денем спи под него мракът.
Грапав, тежък, монолитен –
свързва
двата стръмни невъзможни бряга,
сред които – мътен и забързан –
яростен, потокът Вечност бяга.

Всеки път
по този Мост минава,
всички стъпки
тук оставят диря,
тук се срещат Спомен и Забрава –
вечното движение не спира.

Плискат на Минутите вълните,
Часовете се тълпят да минат,
с леки стъпки се прокрадват Дните,
крачат Месеци, летят Години.

Моят ден – разгърден и по риза –
трополи по камъните сиви
редом с тих, прегърбен Оптимизъм –
от Сега към Някога отива.

Всички пътища до тука водят –
тук по камъка Животът бърза.
Няма брод реката
– той е бродът,
всяко Минало и Бъдно свързал.

Той е оня възел неизменен,
взел в дланта си осемте посоки –
този странен Мост е драгоценен,
няма друг със стойност по-висока.

Този Мост на всички ни е нужен –
Вечността в нозете му клокочи;
изток-западен и север-южен,
той е вечен.

Но – еднопосочен!