Една млада луна свети остра и бледа
на небесната нива сред мрака.
Крача бавно, през дясното рамо я гледам,
но отдавна от нея не чакам
онова, разпиляното щастие бяло,
дето търсех на млади години.
Всяка млада луна е небесно начало,
но е есен. И вятърът стине.
Срязва острият месец с рогцата си тънки
на небето разплискано туша
и през тесния прорез се сипват навънка
шепа бледи звезди, и се гушат
в двете пухени шепи на облак прозрачен,
сякаш пилета жълти под квачка.
Може би този месец и с мен се закача,
може би е луната закачка?...
Знам, луна, ще порастваш над мен и когато
станеш ярка, и кръгла, и стара,
ще търкулнеш пред прага ми яркото злато
на горещата лунна пендара.