Разправят – времето лекува раните.
Забравата лекувала, разказват.
Лекувала тревата по поляните
и планината с каменните пазви.
Смехът бил панацея, бил целебен;
лекувало морето с длан солена
и с пяната на морските си гребени;
лекували дърветата зелени.
Лекуват серни бани, бани кални
и еньовденски билки, брани заран;
лекуват изворите минерални,
цветя лекуват, корени, отвари...
Дъждът лекува, слънцето лекува,
лекуват капките роса събрани –
светът е лековит.
Но ми се струва,
че е така, защото цял е в рани;
защото ние пъплим по планетата
и трополим по смуглата й кожа,
и крачим, вчера слезли от дърветата,
опрени на секирата и ножа,
и сме холерата на всяко време,
бацилът, който черна чума ражда;
че ние сме на този свят проблемът,
проказата, която го разяжда,
сибирската му язва, грипа, СПИН-а,
скорбута, шарката...
И ми се струва,
че този свят ще трябва да загине,
ако не може да ни излекува.
И днес лекува всичко – дъжд и вятър,
вода и въздух, слънце и стихия...
Навярно ще се изцери земята.
А ние, Боже Господи, а ние?...