автор: severianin

Навярно в хоризонта е причината...

Как другите намериха посоката,
как някак неусетно ме задминаха,
как пътят им се стрелна към високото;
как бързешком пресякоха мочурите,
прецапаха реките си през брода,
укриха се на сушина от бурите...
Какво им сочи път?
Кое ги води?

А аз вървя на пропастта по ръбчето,
отдавна бързам, а съм все в началото,
широко крача, а на място тъпча
и все, където мина, е валяло
и скитам мокър, и ме дави влага,
и огънят ми пуши и не грее,
и гладен в храстите край пътя лягам...
Къде е моят хоризонт,
къде е?

Защо е хоризонтът тъй далече,
защо вървя, а не оставям диря,
дали съм на земята пътник вечен,
за никъде ли пътища избирам?

Навярно хоризонтът е виновен...

Не бурите, не ледените сприи –
защото моят хоризонт съдбовен
не е пред мене, а е в мен самия.
И прави са пътеките пред мене,
и крачките ми – спорни и широки,
но в мен се срещат милион вселени
и хоризонтите са в сто посоки.

И знам, че няма никога да видя
предела в мен, простора зад мъглите.
От този свят така ще си отида –
на път през себе си в далечините.
Но нека пътищата са безкрайни
– макар за никъде, макар и стръмни –
и нека хоризонтът ми е тайна,
и нека мръква миг преди да съмне;

и нека крача по ръба на бездни
сред сини мълнии и адски тътен,
додето някога така изчезна –
към хоризонта в себе си запътен.