автор: jantreya

Един след друг през иглени уши
пропускам ги – конци еднакво къси.
Не мога с тях живота да зашия.
Той груб е, те са нежни и се късат.
А има цвят в добрите им души.
Какво да сторя с тях? Все пак са мои.
Светът е разпокъсан и руши
сърдечната ми цялост и покоя.
Не позволявам всеки сбъднат ден
да се изниже като звук заглъхнал,
преди в усмивка да е отразен,
или поне преди да е въздъхнал.