автор: severianin

Аз не съм машинистът на влака, препуснал в полето,
нито богът на черния пушек и бялата пара,
нито брат на Еол с тая свирка, която разтърсва небето,
сякаш трябва стените на нов Йерихон да събаря;
аз не срещам със гърмел и тътен пълчищата вражи –
по железни мостове с картеч колелетата тракат;
аз съм само пастирът на кротките пъстри пейзажи,
дето мудно се точат край вас зад стъклата на влака.

Те пасат на стада, или лягат, спокойни и неми;
безразлични към вас, те на хълбок току се обръщат;
те са рижи наесен и шарени пролетно време,
те са зиме и лете различни, макар да са същите...
Аз изкарвам стадата веднага щом минем семафора
и ги пръскам отляво и дясно, и знам, че ще кажете,
че съм малко поет. Но това не е просто метафора –
аз не съм машинист,
нито пътник,
а само пастир на пейзажите.