автор: severianin

На този праг съм седнал уморен,
нозете ми от дълъг път са в рани,
догаря в злато есенният ден,
но лъже златото на есента ни.

Не казвайте, че малко съм вървял!
Наистина, не стигнах надалече,
но нямаше асфалт – вървях през кал
и вече пада есенната вечер.
Наистина, далеч не стигнах, но
за мен шосета никой не прокара –
не крачех по трасирано платно,
не помня да съм ползвал тротоари.

Дошъл до тук, присядам уморен
и в рани са нозете ми, но зная –
каквото извървях през своя ден,
вървях по свой път и пеша – до края.
И днес съм пешеходец. И трънлив
е пътят ми до днешното огнище.
Щастлив ли съм?
Едва ли съм щастлив...
...Но своя път не бих сменил за нищо.