автор: Valens

- Ачооо – чу ласкаво мъркане до себе си. Опита се да отвори очи, но не успя. Много здраво се бе „отрязал“ снощи. Топлото, ароматно-възбуждащо същество до него го засмука по възглавничката на ухото. Той изохка от удоволствие, а устните му интуитивно потънаха в целувка с други устни. Отвори очи и я видя.
Подскочи стреснато, напълно разсъбуден.
- Тиии!? Какво правиш тук?
- Их, бе, Ачо, не разваляй всичко. Не помниш ли...
- Какво да помня!? Помня, че те видях в „При Ванката“ с оня префърцунения... Виждал съм го аааз.
- Максим ли?
- А бе Максим ли е, Миним ли е не знам, ама последното, което помня бе, че седеше в него и те лигавеше. Идеше ми да му разбия очилатата физиономия. Три години не съм те виждал и да те видя с тоз... и Ангел демонстративно изпъчи здравото си мускулесто тяло, подчертавайки превъзходството си над крехкото телосложение на Максим. - Какво правиш тук, Захарино, питам те за последно.
- Ами, Ачо, ти сам дойде на моята маса, като звъннаха от болницата на Максим, че има спешен случай и той замина, а аз останах да си довърша вечерята. Ти ме доведе тук. Не съжалявам. - Целуна го отново тя. - На Максим само приказките му големи, а пък тииии... – и тя многозначително и замечтано погледна към чаршафа, с който Ангел се бе увил от кръста надолу. – Толкова хубаво ни беше.
Ангел недоумяваше, защо му се случва всичко това.
Градът бе малък. Знаеха се. Тя бе най-красивото момиче, което бе виждал някога. Колко нощи не бе спал заради нея. Колко пъти си бе представял първата им среща, първата им целувка. Неговата Захарина, неговото бяло, захарно-сладко момиче, на което не посмя да разкрие чувствата си. Малка му се виждаше. Петнадесетина години разлика имаха. Една такава тихичка, кротка и невинна. Щеше да я уплаши. А след гимназия тя замина за големия град, като повечето млади, кой в тамошните университети, кой работа по-лесно да намери. Ама той беше тракторист, работата му бе тук, пък и не можеше майка си болна да остави. Така си и отиде с отворени очи старата, невидяла невяста и внуци. Ех, Зино, как съм те чакал да се върнеш? Сърцето ми да стоплиш? Колко съм я мечтал тази вечер? Но не така... не така...
Захарина ровеше из чантата си търсейки звънящия телефон.
- Да, Макси, ей сега идвам. И аз те целувам, мило. Толкова ми липсваше.
Тя трескаво се заоблича. Ангел замръзна.
- Ачо, какво ти става? Беше прекрасно. Секс. Няма как да е друго. Обещавам, пак ще го направим. – Тя се опита да го целуне, но Ангел се отдръпна. – Той е лекар. Как не разбираш?!
Входната врата тракна след нея и песента от бягащите по стълбите токчета затихна.
- Момичето ми! Зина! Почакай! - Извика той след краткото вцепенение и побягна след нея. Очите му плуваха в сълзи. Яд и безсилие. Мечтата му беше погубена.
Светлини. Набити спирачки. Звук от счупени кости и ламарини.
- Що не гледаш бе, простак! Да му се не види! Ами сега? - Тюхкаше се шофьорът бял, като платно.
А Ангел лежеше на платното. Не можеше да диша. Ужасна болка пореше гърдите му. „Зина, Зина...“ опитваше се да произнесе името ѝ, но се давеше от кръвта в гърлото си. Хора. Суетене. „Линейка! Линейка!“ - викаше някой.
- Гелеее! Геле, ела детето ми! Ела! - Чу той от небето топлия глас на майка си. Видя я да протяга към него ръце. Усмихна ѝ се и я прегърна.
Болката си беше отишла.

09.01.2014г.