автор: meiia

Понякога (признавам си, че) съм жестока,
когато в мене виждат сив паянтов плет.
Да, вярно е, не съм изтънчено висока –
зазидана съм сред стените на един куплет
и нищичко не търся от съня си по-натам.
Но все едно ми е. Да бе попитал просто
какво е тук, при мен. А мен не ме е срам
да ти разкажа за безлюдния си остров.
Дори Петкан си нямам. Нямам си море...
Съвсем е пусто, но е, някак си, пречисто
и с птичките си правим матине, и соаре.
Със зверовете се надлъгваме на истини.
Та не мисли, че страдам в тази мекота.
Жестока съм понякога, когато ми напомнят,
че всички признаци на свят и свобода
ме правят по-сама, по-тъжна и бездомна.
И си го връщам, като мълния – „по Зевс”.
Ако животът ще се зида от такива срички
на светлината, по-добре е с вход „излез”.
Отивам не натам, където тръгват всички.
Не ти е чудно вече, зная, че в жестокостта
пак мога да обичам и да имам даже вяра.
Защото, безпощадни, зъбците на реалността
изгризват всичко наше над добро и мяра.
И съм жестока в мекотата си – нали с финес
умирала съм пъти и... разбирам що ме чака.
Влязъл си в душата ми с фалшиф адрес...
Но моят тъй отдавна не е с името „Итака”.