автор: severianin

От небето надолу се стичаше слънчева лава
и попиваше жегата в сухата пареща пръст,
като восъчни свещи в олтара изгаряха прави
двете стари тополи до нас пред небесния кръст;

беше мъртво и тихо, но някъде долу, в недрата,
в съкровената ласкава същност на летния ден
върху басова струна невидим просвирваше вятър
тъмна древна мелодия с тежък и плашещ рефрен.

После слънцето сякаш внезапно угасна и мракът
смачка с тежка пета този ранен следобеден час
и удари небето на мълния острият лакът,
и твърдта се пропука и срина Йордан върху нас.

Бяхме с тебе сами сред полето, безкрайно далече
от заслон или стряха, от някакъв път или брод;
този летен нечакан порой изведнъж ни обрече
на библейското таинство направо под Божия свод.

Той ни кръсти отново не в тясна църковна обител,
не от купел с водица под кръглия сводест таван:
бяхме с тебе сами – без светеца Йоан, без Кръстител,
но над нас от небесния купол течеше Йордан.

Преди много и много години веднъж съм кръщаван,
днес, преди да си ида, повторно съм кръстен така –
сред полето, до теб, върху лятната селска жарава,
под небесния свод и в пречиста небесна река.