автор: severianin

На плазмения вихър в неутралността на йоните
кой моето кандило би съгледал?
Сред ослепителната синя лудост на неоните
кой би видял свещта ми бледа?
В бушуващия океан на светлините електрически
кому е нужен факелът ми димен?
Кому е нужен моя жив огнец в нощта – езически,
дошъл от миналите дни, безименен?
Енергии тресат пространствата, димят вселени,
слънца догарят и угасват в изнемога...
Нима в протуберансите на светове изпепелени
ще забележите и моя огън?

О, той ще ви потрябва! Не сега, не днес, не още –
ще ви потрябва в края на пътеката на хората,
ще ви потрябва в хладното преддверие на нощите,
преди съня, след мрака на умората.
Защото там, в самия край, на сенките в страната,
за всеки има купол чист и храм невидим
с олтар за размисъл, за две сълзи, за нещо свято...
...и тънка свещ, преди да си отидем.
Но сто слънца не стигат да възпламенят кандило –
блести студен неонът, електричеството мами;
и само моят огън да запали свещ би имал сила,
защото свещ от свещ се пали, и от пламък.

Затуй сред плазмения огън, сред морето на неоните
аз пазя въглен от жаравата прастара –
от жив огнец човек свещица пали пред иконите
и свети само жив огнец в олтара.