Почина гърбавият.
Тръгна вече
по оня път, от който няма връщане.
Той бе добър човечец – тих, сърдечен,
противно на живота си намръщен.
Превит на две, той крачеше през дните
забил от младини очи в нозете си
и никой не познаваше очите му –
не бе погледнал никого в лицето.
В земята черна цял живот загледан,
той извървя пътеката си стръмна
до оня, вечния завой последен.
Отиде си в мига, когато съмна...
Сега, по гръб, той гледаше небето –
дълбока тишина в старинно синьо
с най-чист лазур високо там, където
душата му – невидима – замина.
За първи път той гледаше нагоре –
към облаците с кантове златисти,
към слънцето...
Очите му отворени
се взираха в небето странно чисти.
И странно живи. Някой бе опитал
да спусне с шепа мъртвите клепачи,
но те не падаха върху очите му.
За гърбавите рядко някой плаче,
но този път бе стихнал в мъка дворът
и тихо хлипаха дори мъжете,
а той лежеше тих, с очи отворени –
за първи път той гледаше небето.