автор: severianin

Честита първа пролет!

Пустинята е пясъци безкрайни,
безкрайни дюни под небето синьо,
миражи невъзможни и нетрайни...
Но шепа пясък жълт не е пустиня.

Морето е простор с вълни пенливи
на хоризонта с облаците слети,
и сол. Но шепата вода горчива,
не е морето. Не, не е морето...

Море от камъни е планината
безкрайни хребети с била огромни;
но камъкът, откъртен от скалата,
за планината даже не напомня.

Нима пустини, планини, морета
не са вода, гранит или пък пясък?
Безкрайността ли е това, което
ги определя и им дава блясък?

Не може ли пред чувството в гърдите
с една целувка само да се вричам?
Ако сваля луната и звездите,
тогава ли по-истински обичам?

Защото любовта като морето,
като Сахара жарка, като хребет
не знае хоризонт. Но на сърцето
един-единствен поглед е потребен.

И цялата безкрайност се събира
в безмълвната вселена на очите.
Сърцето е магьосник – то разбира
какво лежи в мълчанието скрито.

Излишна е огромността далечна,
безкрайността не му е нужна даже –
една целувка е вселена, вечност
и стига любовта да се докаже.