автор: 1204

Старият моряк
е на брега на своя спомен
и векторът на времето
очите му зазижда
с остри песъчинки сол.
В южните предели на душата му
живее непознатата жена:
бич Божи и „Бич може” –
само капка
в уязвимата трапчинка на тила.
Докосне ли я с устни там,
усеща под дъха си
изворчето на смеха й–
слънчев заек,
хукнал по вълните на деня...

А морето?
А морето днес е вече
не средство за живот,
а начин за умиране.