автор: arkoudaki

Най – ранните ми спомени са свързани с голямата къща на село. Когато я гледаш от улицата, мислиш, че е един малък цветен рай. От ранна пролет до късна есен цъфтяха какви ли не цветя, а ароматът им ме омайваше.
Кляках до тях, милвах ги, миришех ги и бях на седмото небе от щастие. Никога не ги късах, защото се страхувах да не умрат. Имаше и голяма асма, която есен натежаваше от едри и вкусни гроздове. Баба все ми се караше, когато си откъсвах по някое зрънце. Щяла съм да привлеча осите и да разсипят гроздето. Как ли пък не...
Бях едно щастливо, палаво дете с къса момчешка подстрижка и широка усмивка. И много любопитна. С часове изучавах зеленчуковата градина, кокошарника, а любимото ми място бе големия стар орех в най – далечния край на двора. Покатервах се и наблюдавах света от високо. Моят малък и уютен свят, който се сгромоляса с гръм и трясък в първия ми учебен ден. Тогава разбрах, че да имаш само баба не е достатъчно...
Децата могат да бъдат много жестоки. Това което възрастните премълчават или изричат шепнешком в късните вечери, децата го казват директно и на висок глас.
Въпросите към мен заваляха ежедневно. Къде е майка ти? Изоставила ли те е? Умряла ли е? Тази пък си няма майка... Вижте я! Когато запитах баба, тя само ме помилва по косата и ме притисна в широката си прегръдка.
Започнах да решавам проблемите си сама. Биех, хапех, дращех. Училището пропищя от мен.
След едно поредно мое изпълнение, чух злобния глас на една възмутена майка:
- Така е, като няма майка да я възпитава...
Замръзнах от жестоките думи. Идеше ми да потъна в дън земя... Тя не знаеше, че нейното възпитано момче непрекъснато ме блъскаше с линията и припяваше: - Сираче – глупаче, без майка и петаче...
Е, затова си получи и пердаха.
Избягах, за да не видят сълзите ми. Бягах чак до в къщи. Хвърлих чантата пред вратата и се скрих на стария орех. Там няма кой да ме види, че плача. Седях, кацнала като птиче на клона, а в мен зейна една голяма, празна дупка, толкова голяма, че чак ми стана страшно.
Постепенно слънцето се скри зад дърветата. Здрачът се плъзна кадифен и топъл. Селото притихна, а щурците подхванаха своята песен. Унесена в мислите си не разбрах кога баба бе застанала под ореха.
- Слизай, чадо, я кое време стана. Приготвила съм супа, знам колко я обичаш.
Сигурно е разбрала какво се бе случило. Селото ни е малко и клюките се разнасят бързо, но не ми се скара и не ме укори. Хвана ме за ръка и кротко ме поведе към дома.
Тази нощ сънувах как майка идва при мен и ме отвежда далече от лошите хора, а аз ставам най – послушното и щастливо дете... Детски сън на едно измъчено детско сърце.
От този ден, никога повече не се сбих. Издигнах една невидима преграда от гордост и мълчание, която усмири моите съученици, но остави завинаги белези в душата ми. Така израстнах, затворена и сърдита на целият свят. Старият орех бе моят другар. Разговарях с него като с живо същество, поверявах му тайните и тегобите си. Когато вятърът шумеше в листата имах илюзията за разбиране и отговор.
Бях последна година и вече знаех какво искам. Броях дните, когато щях да взема дипломата си в ръце и да замина в големия град. Там никой не ме познаваше, никой не знаеше, че нямам майка и никой не можеше да ме нарани. Щом получих дипломата си нахвърлях няколко вещи в едно сакче и тръгнах. Не се обърнах, не махнах за сбогом.
Още помня как баба стоеше на прага, мачкаше нервно една кърпа и попиваше бликналите сълзи.
Започнах работа. Подредих си и една малка стая под наем и прекъснах всякакви връзки с миналото си. Получавах писма и картички от баба, но никога не ги отворих и никога не отговорих, просто ги прибирах в едно празно чекмедже на скрина. Липсваше ми само стария орех, пазителят на моите скърби и мечти. Замених го с разходки в парка и книги, много книги, които запълваха празнотата ми...
За двадесет и третия ми рожден ден, внезапно вместо картичка получих телеграма. „Баба ти е болна. Моля те, ела!“. Усетих силен удар в стомаха, все едно някой ми е изкарал въздуха, а после здраво ме е стиснал за гърлото. Седнах разтреперана на дивана. Трябваха ми няколко минути да се събера. Поемах дълбоко въздух... отново и отново. Станах, обадих се в службата, метнах сакчето на рамо и поех с първия автобус за село.
Бе късна есен. Мъглата се стелеше на гъсти талази. Слънцето безуспешно се опитваше да пробие през облаците. Сланата бе попарила последните димитровчета пред къщата. Една призрачна и сюреалистична картина се запечати във възбуденото ми съзнание. Влязох тихо в къщата. Яката, засукана жена, която помнех от детските си дни, се беше смалила до неузнаваемост. Шепа дрехи в големия креват. Но очите, топлите любящи очи, сини като незабравка, бяха пълни с живот. Вгледах се в тях и видях толкота любов и доброта, че нещо в мене се скъса, преля и ме задави. Онази голяма празнота, която носех в себе си от години се стопи и изчезна. Точно тук, точно сега, аз разбрах, че тази жена, която превързваше наранените ми колена, която ми разказваше приказки, която бе до мен когато се страхувах да заспя, която ми пееше с топъл глас и ме целуваше нежно по челото, тази жена е моята майка.
Взех малката суха ръка в своята и със сподавен глас зашепнах:
- Мамо! Аз се върнах, мамо!
Кротка, щастлива сълза се отрони и се търкулна по старческото лице. Синевата избледня и пое своят път към вечността!
Поклон!